петък, 14 декември 2007 г.
сряда, 12 декември 2007 г.
tefter.doc
Чудото на храбрия, който съшива post festum могъществата си, припознава се в подвизи и си измисля историята.
tefter.doc
Вече гледаше ехидно. Запознат със ситуацията. Носеше дъвка в кутията цигари, нощна целувка. Нищо не знаеше той. Фактите не винаги говорят. Зависи кой ги изговаря. Толкова по-зле за фактите.
понеделник, 10 декември 2007 г.
to write is to write is to write...
Не владея усредненото писане, обичам фрагментарните писания, истината не бива да бъде разтягана до безкрай. Какъв е този усреднен поток, който се излива, каква е тази разтеглена кондензация, без да те е страх, че губиш правата над синтеза. Това е антитеза.
неделя, 2 декември 2007 г.
* * *
безразличието ти как стои на простора
защипваш ли ме
защото ме боли
разпъната
мокра
неизгладена
гади ми се
от липсата на простори
на знаци
02.12.07
защипваш ли ме
защото ме боли
разпъната
мокра
неизгладена
гади ми се
от липсата на простори
на знаци
02.12.07
* * *
улавям полутоновете
на нощта
шептиш ми нещо
и не чувам
в омаята от звуци
търся теб
тишината
на
тялото
на
първото
изричане
пълнолунието на слетите
ни устни
забравям
света
и
се
вдълбавам
в
теб
като
нож
в
ръце
на самоубийца
хладнокръвно
търся
любовта ти
02.12.07
на нощта
шептиш ми нещо
и не чувам
в омаята от звуци
търся теб
тишината
на
тялото
на
първото
изричане
пълнолунието на слетите
ни устни
забравям
света
и
се
вдълбавам
в
теб
като
нож
в
ръце
на самоубийца
хладнокръвно
търся
любовта ти
02.12.07
вторник, 27 ноември 2007 г.
Поетически речник
снага: загатване, силует, оттласкване, плъзгане по повърхнинните очертания
тяло: органичност, заявеност, метаморфозиращ конструкт
summa: снага (контур) /тяло (структура)
тяло: органичност, заявеност, метаморфозиращ конструкт
summa: снага (контур) /тяло (структура)
понеделник, 26 ноември 2007 г.
дестинации
Предновогодишна носталгия и меланхолни дъждове. Колебанието с местоименията продължава. Разколебаването е в посока freiburg. Останалото нека да отиде на mein.
неделя, 25 ноември 2007 г.
25 ноември
Условността на територията
не променя
общочовешкият възглед - вярата,
общочовешкият стремеж - знанието.
Просветителю, не материята на мощите,
важно е посланието на делото ти
и ръката, заменила резките с букви.
2001
не променя
общочовешкият възглед - вярата,
общочовешкият стремеж - знанието.
Просветителю, не материята на мощите,
важно е посланието на делото ти
и ръката, заменила резките с букви.
2001
понеделник, 19 ноември 2007 г.
tefter.doc
косата е черна пътека
по която минават влакове
безмълвни оплаквачки
по коловозите
колхознички
в тъмата
носят сърпове
за да осветляват душите си
душата на По
немите
бледите
забрадените
гарови обитатели
които никога не слизат
и не се качват
тъпчат своите
отправни точки
до крайност
до зачатъка на траектория
да смислеността на извървяния път
алхимици с тъмни
дрехи
претопяват ордените си
и впрягат жълтия
метал
оседлават бойко
желанието си
да останат
неделя, 18 ноември 2007 г.
tefter.doc
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен въздържател, въздуходържец.
събота, 17 ноември 2007 г.
събота, 10 ноември 2007 г.
Из "Пиесата"
(той / тя)
пресичат се единствено
в безкрайното на успоредното засрещане
в n-тата проекция на паралела
в екваториалното завъртане
за части от секундата
--------------
последно вдигане на завесата и поглеждане под ъгъл "из"
пресичат се единствено
в безкрайното на успоредното засрещане
в n-тата проекция на паралела
в екваториалното завъртане
за части от секундата
--------------
последно вдигане на завесата и поглеждане под ъгъл "из"
сряда, 7 ноември 2007 г.
Из "Пиесата"
(той )
открива веществените доказателства
в дворовете –
за детството,
за липсите,
за извървяното,
потънал в своя география
изсича спомените на дървото
под прозореца
открива веществените доказателства
в дворовете –
за детството,
за липсите,
за извървяното,
потънал в своя география
изсича спомените на дървото
под прозореца
Из "Пиесата"
(тя)
обиграна е в преценките
в спектралните анализи
в безсънията
в кризите
непоклатима е в
археологиите
които намират душата й
обиграна е в преценките
в спектралните анализи
в безсънията
в кризите
непоклатима е в
археологиите
които намират душата й
четвъртък, 1 ноември 2007 г.
Из "Пиесата"
(той)
търси
началото
паметта
до дъното на съществото й
той – човекът-амфибия –
последният, плувал във водите й
търси
началото
паметта
до дъното на съществото й
той – човекът-амфибия –
последният, плувал във водите й
Из "Пиесата"
тя / той
вечерят в ресторанти за ценители
избират дълго
лутат се в менюто
намират се / загубват между ястията
обичат точността на сметките
и реципрочно се разделят
вечерят в ресторанти за ценители
избират дълго
лутат се в менюто
намират се / загубват между ястията
обичат точността на сметките
и реципрочно се разделят
Анатомия на лириката
Аз.
Следователно субективност.
Спомняне в момента.
Не – доизказаност.
Единичност и универсалност в една универсалия.
Емоционалната експресия е катарзисът на лириката.
Многозначността доказва само едно – величието и категоричността на единичното, фрагмента и неговата изява чрез комплекс от символи.
Символите – маркерите на поезията.
Претопяването на първичната означаема система: денотацията, е условието за поява на езика на художественото – метафората.
Естетическият произвол е реализируем единствено чрез нея.
Не е заместител.
А проекция.
В случая на лирическото.
2001
Следователно субективност.
Спомняне в момента.
Не – доизказаност.
Единичност и универсалност в една универсалия.
Емоционалната експресия е катарзисът на лириката.
Многозначността доказва само едно – величието и категоричността на единичното, фрагмента и неговата изява чрез комплекс от символи.
Символите – маркерите на поезията.
Претопяването на първичната означаема система: денотацията, е условието за поява на езика на художественото – метафората.
Естетическият произвол е реализируем единствено чрез нея.
Не е заместител.
А проекция.
В случая на лирическото.
2001
сряда, 31 октомври 2007 г.
p.s.
"отвъд" как го има
как го има нямането
нещо като любовта - имаш, но не притежаваш
желанието остава, то е жаравата
останала от невъзможността за тотално притежание
целувката е спотаенето говорене на тялото
безмълвието на преминаването в другия
изгубеното андрогинно е всъщност философията за другия
идеята за теб съм аз
какво намираш в мен
и аз намирам същото
любовта е същото на n-та степен
в космическото измерение
март 2006
как го има нямането
нещо като любовта - имаш, но не притежаваш
желанието остава, то е жаравата
останала от невъзможността за тотално притежание
целувката е спотаенето говорене на тялото
безмълвието на преминаването в другия
изгубеното андрогинно е всъщност философията за другия
идеята за теб съм аз
какво намираш в мен
и аз намирам същото
любовта е същото на n-та степен
в космическото измерение
март 2006
събота, 27 октомври 2007 г.
Ирония на утвърждаването
Започвам с уговорката, че е трудно да се пише за Емил – Мишел Чоран. Един съвременен философ, останал недооценен, отвъд канавата на колосите.
Философ, който отрича философията, определя я като “непоносима”.
Завършил философия, но сам избрал говоренето без системата и характеристиките на собствено философското.
Разбушувал суетното предизвикателство на хаоса с опоетизирана философия, пропита от ницшеански въжделения.
От разцеплението на всяка dogma получава истерията на проникновения смисъл.
Провидял безсмислието на смисъла в свят, пропит от отчаяние, слабост и захвърленост.
Провокацията на абсурда е най-кратката и безкрайна дефиниция на философията му. Защото за разлика от общоприетата представа Чоран отрицава философската парадигма, подкопава устоите й, прави я невалидна. Опровергава първото и последното основание.
Използва афоризмът като словесен изразител на своята философия.
Защото афоризмът е най-прикритата форма на изповед.
Защото краткостта задава параметрите на дълбочината.
Защото изповедта е единствено допустима ни човешка суета.
Защото мълчанието ражда вопъл, когато “сълзите се стичат от Хималаите”.
Иронията на Чоран е жизнеутвърждаваща. Тъй както абсурдът е “законен, позволен, приемлив...”.
Текстовете на натурализирания французин са своеобразна кардиограма на едно трескаво човешко съществуване, гласът на онемелия от отчаяние.
Законодателят (подобно на Ницше) на една философия, която ex nihilo съгражда отломките на човешко, твърде човешкото от лоното на изначалната нищета.
На света, чиито обитатели сме, трябва да се гледа като на “най-добрия от всички възможни светове”. С утвърдителната ирония на Чоран казусът е по презумпция решен.
юни 2006
Философ, който отрича философията, определя я като “непоносима”.
Завършил философия, но сам избрал говоренето без системата и характеристиките на собствено философското.
Разбушувал суетното предизвикателство на хаоса с опоетизирана философия, пропита от ницшеански въжделения.
От разцеплението на всяка dogma получава истерията на проникновения смисъл.
Провидял безсмислието на смисъла в свят, пропит от отчаяние, слабост и захвърленост.
Провокацията на абсурда е най-кратката и безкрайна дефиниция на философията му. Защото за разлика от общоприетата представа Чоран отрицава философската парадигма, подкопава устоите й, прави я невалидна. Опровергава първото и последното основание.
Използва афоризмът като словесен изразител на своята философия.
Защото афоризмът е най-прикритата форма на изповед.
Защото краткостта задава параметрите на дълбочината.
Защото изповедта е единствено допустима ни човешка суета.
Защото мълчанието ражда вопъл, когато “сълзите се стичат от Хималаите”.
Иронията на Чоран е жизнеутвърждаваща. Тъй както абсурдът е “законен, позволен, приемлив...”.
Текстовете на натурализирания французин са своеобразна кардиограма на едно трескаво човешко съществуване, гласът на онемелия от отчаяние.
Законодателят (подобно на Ницше) на една философия, която ex nihilo съгражда отломките на човешко, твърде човешкото от лоното на изначалната нищета.
На света, чиито обитатели сме, трябва да се гледа като на “най-добрия от всички възможни светове”. С утвърдителната ирония на Чоран казусът е по презумпция решен.
юни 2006
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
* * *
кой търси поезия в любовта
кой търси човешкото в човека
кой търси perpetuum mobile
и вечните неща
като всеки човек е
стихо -
творение
25.10.07
кой търси човешкото в човека
кой търси perpetuum mobile
и вечните неща
като всеки човек е
стихо -
творение
25.10.07
* * *
Животът стига ми за надпис
на надгробна плоча
писалката е моето длето
каква ти личност
камъкът заменя всеки
Ще изпиша:
Аз стоя тук
до най-древния философ
25.10.07
на надгробна плоча
писалката е моето длето
каква ти личност
камъкът заменя всеки
Ще изпиша:
Аз стоя тук
до най-древния философ
25.10.07
сряда, 24 октомври 2007 г.
В края на краищата
Както би могло да се приеме нещо, добавено в началото,
така би могло да се приеме и нещо, отнето от края.
Но това отнемане също би било неразумно.
Лайбниц
В края на краищата къде се спотаява началото?
Когато друг постави точката, в какъв препинателен знак се превръщаш?
Разменяме посоките – ти, вземи си точката и заскоби началото, аз ще стъпвам по реда на точките в търсене на недоумяващото многоточие.
Аз съм на другия полюс – в края на краищата, къде е средата на срещата. Защо вървиш против посоката, себе си, екватора?
Къде засрещаш началата, щом винаги поставяш точката?
Пунктир мълчание, отваряш уста във формата на апосиопеза...
Кой определя посоката, коя ръка движи часовника на очакването, кой се произнася категорично без категорията друг...
Началото, в края на краищата, търси поне своята златна среда, златно сечение, златно кюлче, което да натежи и стопира края, свършека, изчерпаността на историята, която не може без край.
Но защо краят изпреварва началото, защо костенурката достига заека и каква е историята само с начало и несъгласуван край.
Епилогът е лепнат на челото на началото. Краят е прибързан, в края на краищата там се помещава точката, хвърлена, за да спаси историята от (не)очакван край.
така би могло да се приеме и нещо, отнето от края.
Но това отнемане също би било неразумно.
Лайбниц
В края на краищата къде се спотаява началото?
Когато друг постави точката, в какъв препинателен знак се превръщаш?
Разменяме посоките – ти, вземи си точката и заскоби началото, аз ще стъпвам по реда на точките в търсене на недоумяващото многоточие.
Аз съм на другия полюс – в края на краищата, къде е средата на срещата. Защо вървиш против посоката, себе си, екватора?
Къде засрещаш началата, щом винаги поставяш точката?
Пунктир мълчание, отваряш уста във формата на апосиопеза...
Кой определя посоката, коя ръка движи часовника на очакването, кой се произнася категорично без категорията друг...
Началото, в края на краищата, търси поне своята златна среда, златно сечение, златно кюлче, което да натежи и стопира края, свършека, изчерпаността на историята, която не може без край.
Но защо краят изпреварва началото, защо костенурката достига заека и каква е историята само с начало и несъгласуван край.
Епилогът е лепнат на челото на началото. Краят е прибързан, в края на краищата там се помещава точката, хвърлена, за да спаси историята от (не)очакван край.
Из "Пиесата" (1) (2)
пиеса в три центричности:
тя : грация / покой
той : гравитация / съпротива
той / тя: телата търсят център
[1] Всички права и задължения са дълбоко спазени.
[2] Класификационен модус: най-нова българска литература.
тя : грация / покой
той : гравитация / съпротива
той / тя: телата търсят център
[1] Всички права и задължения са дълбоко спазени.
[2] Класификационен модус: най-нова българска литература.
понеделник, 22 октомври 2007 г.
Из "Пиесата"
(той)
за нея е пълнолунието
за нея са страниците
за нея са думите
разтварят се пространствата между деня и нощта
той я разлиства
буквализира
и я оставя в междуредието на някоя глава
за нея е пълнолунието
за нея са страниците
за нея са думите
разтварят се пространствата между деня и нощта
той я разлиства
буквализира
и я оставя в междуредието на някоя глава
петък, 19 октомври 2007 г.
Из "Пиесата"
тя (дамата)
играе дама всеки ден
от 17 до 19 часа
вмъква се в квадратите
обитава своя тебеширен свят
(като във филм на Триер)
Има ли някакъв механизъм, който да отмени сводимостта на ходовете?
Да разполови квадратите?
Да отложи затвореността?
Решение:
Да се умножи по стените на квадратите
и намери лицето си.
играе дама всеки ден
от 17 до 19 часа
вмъква се в квадратите
обитава своя тебеширен свят
(като във филм на Триер)
Има ли някакъв механизъм, който да отмени сводимостта на ходовете?
Да разполови квадратите?
Да отложи затвореността?
Решение:
Да се умножи по стените на квадратите
и намери лицето си.
Из "Пиесата"
(тя)
разучава непознати ладове
отключва се в си диез
взима по три октави
и
два аналгина
преди да заспи
дали мисли за него
или
отново понася фалшиво нощта
разучава непознати ладове
отключва се в си диез
взима по три октави
и
два аналгина
преди да заспи
дали мисли за него
или
отново понася фалшиво нощта
Из "Пиесата"
(тя)
никога няма багаж
товари се с мисли
завръща се преди всяко пътуване
преди себе си
преди всяка негова липса
гони маршрут с разписание "той"
никога няма багаж
товари се с мисли
завръща се преди всяко пътуване
преди себе си
преди всяка негова липса
гони маршрут с разписание "той"
Из "Пиесата"
(той)
не се съмнява в отраженията
(изглажда всички ръбове по панталона)
брои до 10
до липсата на фокус
до изчезването
не се съмнява в отраженията
(изглажда всички ръбове по панталона)
брои до 10
до липсата на фокус
до изчезването
сряда, 17 октомври 2007 г.
Из "Пиесата"
(той)
отлепя кожата си
като стар афиш
на пропуснат спектакъл
аплодира всеки свой ход
бис
бис
бис
спуска завесите
на баналната вечер
оголен ляга
татуира си “тя”
отлепя кожата си
като стар афиш
на пропуснат спектакъл
аплодира всеки свой ход
бис
бис
бис
спуска завесите
на баналната вечер
оголен ляга
татуира си “тя”
вторник, 16 октомври 2007 г.
На Миглена Николчина
Разминаваме се - тя на север, аз - на юг. В различни светове живеем, не можем да сдвоим посоките, да уеднаквим стъпките.
И двете сме с багаж. Тя носи нейния с лекота, борбеност и сила.
Багажът опъва плещите ми. Уравновесявам се с тежестта.
Тя на север, аз на юг. На ръцете си вместо часовници носим компаси. Когато компасите се опитват да законодателстват – оставаме пусти, без вътрешно време. С отправност, без посока.
Представям си я – уверена, с лек багаж, отива си вкъщи.
Тя движи компасите с лекотата на един ход, на едно движение. В устрема си обръща времето, разтваря пространствата и избира посоката.
И двете сме с багаж. Тя носи нейния с лекота, борбеност и сила.
Багажът опъва плещите ми. Уравновесявам се с тежестта.
Тя на север, аз на юг. На ръцете си вместо часовници носим компаси. Когато компасите се опитват да законодателстват – оставаме пусти, без вътрешно време. С отправност, без посока.
Представям си я – уверена, с лек багаж, отива си вкъщи.
Тя движи компасите с лекотата на един ход, на едно движение. В устрема си обръща времето, разтваря пространствата и избира посоката.
петък, 12 октомври 2007 г.
Из "Пиесата"
(той)
овладял до съвършенство
“механиката” на сюжета
пренаписва историята й
с мастилото на своя поглед
отмества бавно
безмълвието
по голия й гръб
овладял до съвършенство
“механиката” на сюжета
пренаписва историята й
с мастилото на своя поглед
отмества бавно
безмълвието
по голия й гръб
Из "Пиесата"
(няма поредност на действията, има улавяния, трептения, ускорението е залог за синхронизация и срещане на местоименията)
(тя)
моделира
търси себе си
по махалото
по Фуко
по обратната страна на огледалото
по ръба на станиола
разпознава собствените си вибрации
улавя ускорението по втори принцип на механиката
отправността е той
(тя)
моделира
търси себе си
по махалото
по Фуко
по обратната страна на огледалото
по ръба на станиола
разпознава собствените си вибрации
улавя ускорението по втори принцип на механиката
отправността е той
четвъртък, 11 октомври 2007 г.
Amelie Poulain
"Когато пръстът сочи нагоре, глупакът гледа пръста."
"- Вярвате ли в чудеса?
- Не и днес."
"Който знае поговорките е добър човек."
"- Вярвате ли в чудеса?
- Не и днес."
"Който знае поговорките е добър човек."
Fiction
Реалността е само база, основополагане за причината на фикцията. Фикцията е обяснението на причината - реалност. Фикцията не е надстройка, а корелат върху динамичната структура на реалността. Реалността е функционален елемент, задвижващо звено в механизма на фикцията.
Фикцията каква измерност е?
Какво наслагване?
обектив срещу негатив
Фикцията е сондаж на въображението.
Фикцията е поглед през въобразеното.
Фикцията е свидетелството, че цялото изкуство е "по действителен случай".
08.09.2007
Фикцията каква измерност е?
Какво наслагване?
обектив срещу негатив
Фикцията е сондаж на въображението.
Фикцията е поглед през въобразеното.
Фикцията е свидетелството, че цялото изкуство е "по действителен случай".
08.09.2007
На Константин Павлов
Защо абсурдът ме следва по петите? Плюя на тях и бягам, осъзнавайки ахилесовата си предопределеност.
* * *
Ясновидството е видимостта отвъд прозирността на зрението. Разполовяване/сдвояване на синтезите. Даденото без положеност, скрито обладаване на тайнството живот, на моята припозната реалност.
* * *
Човекът е непрекъснато разделяне, оттласкване от причината. Вяра в първопричинителя. Недостиг до смисъла. Човекът е уподобяване на божието, на причиненото, на Смисъла.
Абсурдът е в оттласкването на първопричината. В сляпото уподобяване. Във вечното разделяне. Абсурдът е безсилният сондаж на смисъла. Човекът е отломък и заплаха за пораждане и съхранение на божието докосване до Смисъла.
Абсурдът е в оттласкването на първопричината. В сляпото уподобяване. Във вечното разделяне. Абсурдът е безсилният сондаж на смисъла. Човекът е отломък и заплаха за пораждане и съхранение на божието докосване до Смисъла.
вторник, 9 октомври 2007 г.
Из "Пиесата"
той / тя
(Изричане. Без право на отместване. Те са недосегаеми, защото са уподобени... )
Тя се превръщаше в него. Заемаше оставеното пространство.
Дали четеше книгите му? Може би...
Стоеше на неговото място. Уподобяване.
Може ли един човек да бъде друг? Усвояване на чужди време-пространствени ориентири.
Неговият образ избледнява, потъва в сенките на своята отминалост, извървяност, недосегаемост.
Любовта заема ли образи?
Как се превъплъщава?
Как се сменят телата?
Как си приличат сенките?
Двоякостта на близнаците.
Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?
Как се мисли чрез другия?
Тялото е уподобяване, част, която снема съществото в себе си.
Пунктирите на въображението са реалните траектории на движението. Преместването е плаващо. Образът е същия.
Как тя се отмества в себе си и в пролуката заявява другото – желаното, недосегаемото (но засегнато)?
Те са една буква. Един образ. Едно отместване. Един жест.
Погледът като индивидуален различител е мъртъв, спрял своя фокус в необятното.
Срещаме се отново. Срещам се със сенки. С тела. С пространства.
Тя е другото на той. Тя е тъждество. Тя унифицира в уникалността. Тя така постига своето тъждество.
Тя и той не е един човек, а представа, постигната с нагледа на отместването, приплъзването, халюцинацията.
Тя е другото на той – тъждественият локус на отместения времево-пространствен порядък.
Тя и той е името на соrpus.
Амбицията за тъждество в множеството. В онагледяване на собственото аз. В тъждествената му конструкция.
Тя прочита същите книги от неговия рафт и потъва в образа, в сянката, в неуловимото.
Той намира записките в същата библиотека, където всеки образ има тъждество.
(Изричане. Без право на отместване. Те са недосегаеми, защото са уподобени... )
Тя се превръщаше в него. Заемаше оставеното пространство.
Дали четеше книгите му? Може би...
Стоеше на неговото място. Уподобяване.
Може ли един човек да бъде друг? Усвояване на чужди време-пространствени ориентири.
Неговият образ избледнява, потъва в сенките на своята отминалост, извървяност, недосегаемост.
Любовта заема ли образи?
Как се превъплъщава?
Как се сменят телата?
Как си приличат сенките?
Двоякостта на близнаците.
Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?
Как се мисли чрез другия?
Тялото е уподобяване, част, която снема съществото в себе си.
Пунктирите на въображението са реалните траектории на движението. Преместването е плаващо. Образът е същия.
Как тя се отмества в себе си и в пролуката заявява другото – желаното, недосегаемото (но засегнато)?
Те са една буква. Един образ. Едно отместване. Един жест.
Погледът като индивидуален различител е мъртъв, спрял своя фокус в необятното.
Срещаме се отново. Срещам се със сенки. С тела. С пространства.
Тя е другото на той. Тя е тъждество. Тя унифицира в уникалността. Тя така постига своето тъждество.
Тя и той не е един човек, а представа, постигната с нагледа на отместването, приплъзването, халюцинацията.
Тя е другото на той – тъждественият локус на отместения времево-пространствен порядък.
Тя и той е името на соrpus.
Амбицията за тъждество в множеството. В онагледяване на собственото аз. В тъждествената му конструкция.
Тя прочита същите книги от неговия рафт и потъва в образа, в сянката, в неуловимото.
Той намира записките в същата библиотека, където всеки образ има тъждество.
* * *
Философията е систематика
проникновеност
Кант
(не е) до доказване на противното
на утвърдителното условие
Философията е без думи
една дума
нищо и всичко
иманентност и трансцендент
изплъзване и цел
вечно завръщане КЪМ
центъра на липсата
към притегателното
което ни зове
проникновеност
Кант
(не е) до доказване на противното
на утвърдителното условие
Философията е без думи
една дума
нищо и всичко
иманентност и трансцендент
изплъзване и цел
вечно завръщане КЪМ
центъра на липсата
към притегателното
което ни зове
понеделник, 8 октомври 2007 г.
Из "Пиесата":
Второ изричане. Разкриване на булото. Открита реклама.
тя
не може да спре ускорителното движение
кинезисът на вечното си лутане
към своя свят
обикаля
движи се по осите на механични колела
прокопава тунел до дъното на земята
до магмата
до ядрения логос където има център на привличане
всмукващ
трептенията
вълните и частиците
в епицентъра на съвършеното полагане на времето
където се е стекла любовта
опорна точка на телата им
тя
не може да спре ускорителното движение
кинезисът на вечното си лутане
към своя свят
обикаля
движи се по осите на механични колела
прокопава тунел до дъното на земята
до магмата
до ядрения логос където има център на привличане
всмукващ
трептенията
вълните и частиците
в епицентъра на съвършеното полагане на времето
където се е стекла любовта
опорна точка на телата им
* * *
Косата е черна пътека, по която минават мислите й,
и те черни, отдавна не видели гребен,
не видели разрешение.
Умът й –
остър като бръснач,
всяка минута разресва другия,
а тя чорлава, несресана
се заплита все повече
в прическите си,
в момичешките плитки, които е забравила.
Извезва с косъм живота си,
докато белия сняг затрупва снагата й...
23.03.2007
и те черни, отдавна не видели гребен,
не видели разрешение.
Умът й –
остър като бръснач,
всяка минута разресва другия,
а тя чорлава, несресана
се заплита все повече
в прическите си,
в момичешките плитки, които е забравила.
Извезва с косъм живота си,
докато белия сняг затрупва снагата й...
23.03.2007
* * *
Мълчалив ипостас е косата й
до кръста стига упорството
егото се къдри на безброй масури
говори за себе си с часове
вечери и утрини
гримира се с непрестанни проекти
ниският ръст не удържа величието й
стъпва на дървен пиедестал
за да изкрещи себе си
и заинтригува света
оплита с ръце думите
в магически кълба
съзерцава птиците
отваря устата си
и запява като славей
23.03.2007
до кръста стига упорството
егото се къдри на безброй масури
говори за себе си с часове
вечери и утрини
гримира се с непрестанни проекти
ниският ръст не удържа величието й
стъпва на дървен пиедестал
за да изкрещи себе си
и заинтригува света
оплита с ръце думите
в магически кълба
съзерцава птиците
отваря устата си
и запява като славей
23.03.2007
Homo faber
Сръчна съм като баща си.
Извайвам името му всеки ден.
И аз като него си повтарям: “Акълът няма кой да ми вземе!”
Преди цялата мисловност
да придобие формата на глинен съд,
и от нея всеки ден да извайвам себе си.
Обичам сръчните хора,
изваяните тела,
излетите думи.
Ръцете ми са живи,
целите в глина,
прецизно извайващи.
Приличам на баща си –
играя си с глината,
формите,
наслагвам контурите.
Изкуство е да си глинен.
Глината няма кой да я вземе.
Акълът в пъкъла отиде,
и там гори,
където глината застива
в образа на...
в името на...
където всички сме творци.
Защото колелото не спира своя ход
и
извайваме дължини,
празни обороти.
Реципрочни сме само в своето движение,
в своето извайване.
Ръцете кой ще ми вземе?
Пиша като баща си.
Аз съм неговия сподавен,
хаотичен почерк.
Пиша от Името-на-Бащата,
творя от името на глината,
където е застанал той,
вечно извайващ,
без ръце.
05.09.2006
Извайвам името му всеки ден.
И аз като него си повтарям: “Акълът няма кой да ми вземе!”
Преди цялата мисловност
да придобие формата на глинен съд,
и от нея всеки ден да извайвам себе си.
Обичам сръчните хора,
изваяните тела,
излетите думи.
Ръцете ми са живи,
целите в глина,
прецизно извайващи.
Приличам на баща си –
играя си с глината,
формите,
наслагвам контурите.
Изкуство е да си глинен.
Глината няма кой да я вземе.
Акълът в пъкъла отиде,
и там гори,
където глината застива
в образа на...
в името на...
където всички сме творци.
Защото колелото не спира своя ход
и
извайваме дължини,
празни обороти.
Реципрочни сме само в своето движение,
в своето извайване.
Ръцете кой ще ми вземе?
Пиша като баща си.
Аз съм неговия сподавен,
хаотичен почерк.
Пиша от Името-на-Бащата,
творя от името на глината,
където е застанал той,
вечно извайващ,
без ръце.
05.09.2006
Отвъд
Защо ли някой ще ни попречи
да се усъвършенстваме?
Защо ли някой приема
рамката като атрибут?
Защо ли някой е направил
клишето идеология в контекста
на своя мироглед?
Защо ли някой не възприема
не вижда
не чувства
не понася
проклина
премълчава ОТВЪД?
Единствено там Доброто и Злото
могат да бъдат възприемани
като категории.
Абстракцията
е чистата същност.
Само отвъд
може да съществува завършеност.
Животът е съхранен със своите
фрагментарни отломъци.
Аз съм събирачът на отломъци.
Аз сглобявам фрагментарен пъзел.
Аз извайвам фигурите от глината
на моята изначална самота.
Самотата е свобода.
Парадигмата е сглобеният пъзел.
Целта – липсващият фрагмент.
Липсващият “отвъд” е моето страдание.
23.12.2000
да се усъвършенстваме?
Защо ли някой приема
рамката като атрибут?
Защо ли някой е направил
клишето идеология в контекста
на своя мироглед?
Защо ли някой не възприема
не вижда
не чувства
не понася
проклина
премълчава ОТВЪД?
Единствено там Доброто и Злото
могат да бъдат възприемани
като категории.
Абстракцията
е чистата същност.
Само отвъд
може да съществува завършеност.
Животът е съхранен със своите
фрагментарни отломъци.
Аз съм събирачът на отломъци.
Аз сглобявам фрагментарен пъзел.
Аз извайвам фигурите от глината
на моята изначална самота.
Самотата е свобода.
Парадигмата е сглобеният пъзел.
Целта – липсващият фрагмент.
Липсващият “отвъд” е моето страдание.
23.12.2000
Пътуване към
Отправната точка е
и последна спирка.
Алогичността е конструкт
на всяка ситуация.
Защото траекторията е
илюзорно пространство.
Тъпчем своите отправни точки
до крайност,
до зачатъка на траектория,
до смислеността
на извървения път.
Полетата от злато са част
от алхимичното ни въображение,
от пътуването към.
9.12.2001
и последна спирка.
Алогичността е конструкт
на всяка ситуация.
Защото траекторията е
илюзорно пространство.
Тъпчем своите отправни точки
до крайност,
до зачатъка на траектория,
до смислеността
на извървения път.
Полетата от злато са част
от алхимичното ни въображение,
от пътуването към.
9.12.2001
House of pain
* * *
Строя къща с кървави ръце.
Боядисвам я в червено.
Полагам основите.
И ставам масивна.
Аз – ударничка с къща.
Без лице, със здрави основи.
Зазиждам се вътре.
Залоствам се с всичките резета,
с всичките покриви вместо небе.
20.07.2007
Строя къща с кървави ръце.
Боядисвам я в червено.
Полагам основите.
И ставам масивна.
Аз – ударничка с къща.
Без лице, със здрави основи.
Зазиждам се вътре.
Залоствам се с всичките резета,
с всичките покриви вместо небе.
20.07.2007
* * *
Надзирава всяка стъпка
дисциплинира с поглед
най-добрата плувкиня
в изрядния коридор
владее телодвиженията само на думи
само в думите владее себе си
няма време да смени коридора
перките
веслата
плува винаги срещу течението
така поддържа посоката
и устрема
дисциплинира с поглед
най-добрата плувкиня
в изрядния коридор
владее телодвиженията само на думи
само в думите владее себе си
няма време да смени коридора
перките
веслата
плува винаги срещу течението
така поддържа посоката
и устрема
* * *
Достига я с поглед, докато тя се опитва да разучи неговата философия. Гадае по звездите на челото му. Побира ръста си във всичките му стъпки и примирена търси мястото си в другите галактики.
* * *
Хегел
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види
Началото
Така започва. Това е първото изречение. Рекламното изречение, изричане на Нещото. Пиесата, която не е пиеса. А едно заглавие. Из "Пиесата":
Остана само една дефиниция, любов как се дефинира, носи ли си границите, щом е безгранична, ако е истинска - не е дефинитивна, как тогава се полага в абсолюта между двама?
Остана само една дефиниция, любов как се дефинира, носи ли си границите, щом е безгранична, ако е истинска - не е дефинитивна, как тогава се полага в абсолюта между двама?
Отвъд алеята на тавана
* * *
тялото мести
вмества пространствата
танцът предизвестява отсъствието
безпорядъка
дишането
припадъка
едно отместване
бездихание
раздира ме с поглед
проглушава ме с мълчание
червена прегръдка
на нямото тяло
без стъпки
с пълзене
добирам се
до нея
тялото мести
вмества пространствата
танцът предизвестява отсъствието
безпорядъка
дишането
припадъка
едно отместване
бездихание
раздира ме с поглед
проглушава ме с мълчание
червена прегръдка
на нямото тяло
без стъпки
с пълзене
добирам се
до нея
18 september
Нещата са уравновесени по един много тънък, лежерен и безспорен начин. Равновесието не е статиката на баланса, а овладяване на крайностите в динамична прогресия, в статут на ставане. Крайното е първата точка, едно не-начало, един последен абсолют.
welcome
Да си направя блог и овладея пространството. Усилие /лекота по овладяване. Останалото е ускорение. Оборот.
Абонамент за:
Публикации (Atom)