Започвам с уговорката, че е трудно да се пише за Емил – Мишел Чоран. Един съвременен философ, останал недооценен, отвъд канавата на колосите.
Философ, който отрича философията, определя я като “непоносима”.
Завършил философия, но сам избрал говоренето без системата и характеристиките на собствено философското.
Разбушувал суетното предизвикателство на хаоса с опоетизирана философия, пропита от ницшеански въжделения.
От разцеплението на всяка dogma получава истерията на проникновения смисъл.
Провидял безсмислието на смисъла в свят, пропит от отчаяние, слабост и захвърленост.
Провокацията на абсурда е най-кратката и безкрайна дефиниция на философията му. Защото за разлика от общоприетата представа Чоран отрицава философската парадигма, подкопава устоите й, прави я невалидна. Опровергава първото и последното основание.
Използва афоризмът като словесен изразител на своята философия.
Защото афоризмът е най-прикритата форма на изповед.
Защото краткостта задава параметрите на дълбочината.
Защото изповедта е единствено допустима ни човешка суета.
Защото мълчанието ражда вопъл, когато “сълзите се стичат от Хималаите”.
Иронията на Чоран е жизнеутвърждаваща. Тъй както абсурдът е “законен, позволен, приемлив...”.
Текстовете на натурализирания французин са своеобразна кардиограма на едно трескаво човешко съществуване, гласът на онемелия от отчаяние.
Законодателят (подобно на Ницше) на една философия, която ex nihilo съгражда отломките на човешко, твърде човешкото от лоното на изначалната нищета.
На света, чиито обитатели сме, трябва да се гледа като на “най-добрия от всички възможни светове”. С утвърдителната ирония на Чоран казусът е по презумпция решен.
юни 2006
Няма коментари:
Публикуване на коментар