* * *

повеят на вятъра
отвява ли скръбта
мъката според сезона ли расте
паднало листо
съм
остават някакви контури
очертания от най-далечната земя
и цялото прекатурване е всъщност само ход без думи
излишество и суета
вятърът мълчи
сменя сезоните с тапети
като в онзи филм
а ние сме в килията
целуваме съдбата си
отхапваме езика й
и после плюем
храчим думите
безцелни безполезни
закотвени в мълчание

* * *

на Л.

части на речта
отпиващи от виното
автентичността на автора
са капките
по страниците
животът пише
дращи
реалността е винаги недостиг
какви са съдържанията
и кой изрича частите
кой маха доспехите
в какво сме достоверни
ние скрепените в мълчание и глътки
в перото
в живота
един е почеркът
окото се озърта
само нищото е всеобхватно

Един снимачен ден 1

Сезонът на канарчетата
Зимата на маймуните
Шантав ден
И спасението, което все ни дебне плахо и не взима нещата в свои ръце...

tefter.doc

Мълчанието е най-страшният отговор. Всичко, което не може да бъда изговорено, трябва да бъде премълчано. Светът е сглобка от хиляди недоизказаности.

Из "Романът"

Бе го пожелала. Дори и в най-непринудената ситуация го събличаше с поглед. Всеки път, когато си палеше цигара се взираше в него, проследяваше движенията му - палеше уверено, дръпваше си, след което свиваше устни и от ъгълчето на сбърчената устна излизаше тънка струйка дим. Не приличаше на пушач. Зъбите му бяха бели, по показалеца нямаше следи от катрана, както при повечето заклети пушачи. Обичаше да пуши и това му личеше. Насладата се изписваше по лицето му.
Докато говореше, тя кимаше вяло и си представяше бялата му кожа, бяла като сутрешно мляко. Най-много харесваше пръстите му, кълнеше се, че не бе виждала подобни. Цигарата се издължаваше между тях, димът тънееше, думите ставаха все по-тежки, а той уверен. С всеки изминал ден.
Имаше красиви очи, дълбоки като морето, в които тя потъваше. Водовъртеж, от който не можеше да изплува. Добре се чувстваше на дъното.

tefter.doc

Изкуството иска жертви, философията – система. Философията като първична стихия има ли вторичен конструкт? Как системата може да бъде обяснена като хаотично наслагване, а не като същина. Структурата не може да бъде фон. Тя дава харастеристиките на фона, но сама основополага.

tefter.doc

Въпреки всичко – животът има някаква центробежна сила, която те дърпа към центъра. Не може да има тотална припокритост с този център, както и тотална дистанция. Макар че при Годо има едно дистантно поле, една уталоженост, където смисълът се загубва. Осмисляне на безсмислието. Всъщност целта е именно такава: безсмислието не може да бъде оставено така непокътнато, защото житейският механизъм е непоколебим в тази посока. Годо е изплъзващият се център, вечното колело, недостижимото достигане, по което търсим пътя и постигаме живота си.

tefter.doc

преди да се роди
слънчогледите паднаха
август
години по-късно
продава семки
отброява люспите
плюе върху годините
и поглежда към смъртта

tefter.doc

Винаги съм възприемала в един ред: Ницше - екзистенциалистите - Дерида. Интуиция или добре обоснована доктринална сплав...

tefter.doc

Сутрин да се чете Хегел. Утрото е мъдро и затова понася философията.

tefter.doc

такова събирачество
че да изтръскам празни шепи
и потрия ръце
за да моделирам момента
стана от стола
и се изправя с лице срещу
ужаса

tefter.doc

безмълвен
безформен
контур
понасящ
наказанието
престъпващ
порядъка
сам срещу стената

tefter.doc

спотаява се необезпокоително
спира
втренчва поглед в света
капсулира всеки помисъл
в ампула преди лягане

tefter.doc

отвъд хоризонта
отвъд зримото
клишетата събират себе си
сменят метафорите
и виждат небето

tefter.doc

само тъгата е насложилото се с годините
плътният глас
е моторът
на слабото тяло
момиче с кафяви очи
в огледалото на спомена

tefter.doc

Тя е мъртва. Наподобявам първото изречение от “Чужденецът” на Камю. Смъртта е подобието на уникалното настъпване. Разтърсва. Може би е красива.

Ракурс към естетическото: стилът

Стилът е усилието без умисъл да положим Идеята.
Стилът не е човекът, стилът е избуяването на колективния спазъм.
Стилът е най-радикалният манифест.
Стилът е подобното на себе си: подобие и образ.
Стилът “расте” със собствен механизъм на отместване.
Стилът не заличава, а извайва, покълва и се сраства със зародиша на смисъла.
Стилът е почеркът на н-та степен.
Стилът е фрагментарен пъзел.
Стилът е събирачът на отломъци.

tefter.doc

Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.

подпис: Аз

следва... sofia film fest

следва... разни книги, разумни идеали

tefter.doc

Диалектиката е първодвигателят на всяка една метафизика.

tefter.doc

Рамката е вдлъбнатостта на гледката.

tefter.doc

Моловете... търговски вериги. Комерсиални окови.

tefter.doc

Философията се ражда на границата. Там, където се усеща нуждата от понятие.