четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Софийската премиера на "Amor Fati"


КОГАТО МЛАДОСТТА ОСМИСЛЯ СЪДБАТА С ЛЮБОВ И ТАЛАНТ


доц. д-р Александър Йорданов


Скъпи приятели на литературата, колеги,
Приех поканата да представя новата книга на Поли Муканова с известно притеснение. Защото какво може да каже един литературен критик от миналия век за литературната младост, на която най-вероятно принадлежи и бъдещето. Националната литературна традиция подсказва, че в първите си книги поетесите обикновено са подвластни на любовните чувства. Обичат всичко, което може да се обича. Върнете в съзнанието си дебютните стъпки на дамската ни поезия от Екатерина Ненчева, която ще напише:
и с белите цветя на младостта
ще кича храма свят на любовта...
през далеч по-познатите Елисавета Багряна и Петя Дубарова, и ще откриете властта на тази неизмерна любов. Затова и заглавието „AMOR FATI” приех и като предизвикателство, и като съзнателно търсена екстравагантност. Навикът ми подсказваше: млада поетеса да пише за любовта е нормално. Но млада поетеса да пише за любов към съдбата това вече идва, както днес обичат да казват „малко в повече“ и излиза извън обичайното, познатото, миналия век, традицията. Обикновено такива неща се случват на стари години и любопитен пример в това отношение е поезията на Дора Габе. И на Блага Димитрова.
Зададох си въпроса, каква съдба може да е имала, да е срещнала и изпитала, да я е постигнала, поетесата, за да е влюбена в нея. За любов към съдбата говори Пенчо Славейков, но не и Мара Белчева, макар нейни да са стиховете:
Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
Чуй, тихий извор е дълбок!"
Говори и Димо Кьорчев. Но е ясно, че и Славейков и Кьорчев скрито цитират Фридрих Ницше, разсъждавайки за предопределеността на човешкото съществувание, за необходимостта да обичаш съдбата си дори и в страданието, в изпитанията, защото тя е твоята предопределеност, твоето божествено откровение. Тя е свръхчовека в тебе. Ницше ще напише, че любовта към съдбата „е моята най-съкровена природа“. Казва го в контекста на търсенето на Богочовека в „Ecce homo“, книга, която цитира крилата фраза на Пилат Понтийски за Исус Христос, който е изкаран пред тълпата, подучена от Синедриона да иска потвърждение на смъртната присъда. Исус е облечен в пурпурна багреница, държи тръстика като скиптър и е с трънен венец на главата. Но той е човекът и неговата съдба е наистина наша „най-съкровена природа“. Впрочем, Поли Муканова не скрива общуването си с по-великите. Тя ги цитира, явно или скрито и се опитва в познатата мисъл или по-скоро посока на мисълта, да вложи своята интелектуална непредвидимост. „Човешко, твърде човешко е времето“ пише тя и ясно оставя сигнал за цитат от Ницше, завършвайки фрагмента със своето: „Това ме подтиска. Гранично, пределно, осезаемо.“
В такива размисли потънах, когато започнах да чета „AMOR FATI”, новата книга на Поли Муканова. Спомних си и ученическите години, когато „другарката“ по литература ни застрелваше с някой цитат, обикновено от революционната поезия, и в упор задаваше въпроса: какво иска да каже автора. И тъй като не можехме в ония години да отговорим: „един Господ знае, какво е искал да каже“, мълчахме виновно докато не получавахме предварително готовия отговор. След което вече бе лесно – цитириш автора, цитираш и отговора и получаваш желаната шестица. Само че времето на готовите отговори отмина безвъзвратно. Поли Муканова е дете на друго време и цялата ѝ книга е провокация към готовите, към познатите отговори – в търсене на свой, често парадоксален, отговор. Разбира се, не винаги той блести със свръхоригиналност. Но е личен, осмислен, свой. И това го прави ценен. Единствено може да се спори доколко е резултат на житейски опит и доколко е навеян от света на литературно-философското знание. В повечето случаи той съчетава и двете, и това са хубавите случаи в книгата „AMOR FATI”.
Поли Муканова е родена в град София. Завършва "Българска филология" в СУ "Св. Кл. Охридски" (2004). През 2005 г. се дипломира в магистърската програма "Литературата - творческо писане" с проекта "Самоличност: фрагменти (2000-2005)". Има публикации в Литературен вестник, Словото днес, Демокрация, Книжевно житие (Скопие), LiterNet, e-Lit, Public Republic, Grosni Pelikani, в сборника “Facecontrol“ (2005), в алманасите “Ах, Мария” (2009) и „Културна палитра” (2012), в антологията „Кënga e Detit” (на албански език) и др. Автор е на стихосбирката „Мигове в кибритена кутийка“ (2009), а „Amor Fati: фрагменти” (2012) е нейната втора книга. Поезията ѝ е преведена на английски, немски, албански, румънски и македонски език.
В началото на месец май в брой 15 на вестник „Демокрация“, един вестник, който спря да излиза може би защото вместо да публикува жълти новини, предоставяше няколко страници за литература и култура, публикувах литературен портрет на Поли Муканова. Разбира се, имах намерение в бъдеще да представя и други млади български творци. За заглавие поставих един афористичен фрагмент на Поли: „ЖИВОТЪТ Е ГОЛ ОХЛЮВ, БЪРЗАЩ БАВНО КЪМ УБЕЖИЩЕТО НА СМЪРТТА“. Това е жива мисъл, която има и оригинална синтактична конструкция – животът и смъртта са в началото и края, а между тях е бавното време, в което живеем – беззащитни и раними. Но, както вече споделих, Поли Муканова парадоксално свързва в цялата си нова книга мисълта и представата за живота с мисълта и представата за един друг живот – този на литературата. Защото тя е онова „обратно“ на живота, без което той би бил непоносим. Вярно и дълбоко като прозрение, но още по-фрапиращо е, че една млада дама, създава интелектуални пространства и провокира мисълта. В блатото на простотията и чалгизацията на живота, в който сме потънали, тези разсъждения звучат като послания от друг свят. Като например прозрението за лошотията на хората, идваща от тяхната природа. Или великолепната мисъл за бледото мъждукане на това, което наричаме живот, а всъщност е нещо много кратко между началото и смъртта.
Изненада е, че младостта може да бъде толкова мъдра. Изненада е, че във време, в което говореното често преминава в словесно блудство, една поетеса отваря светове зад думите, зад видимите неща на живота. Затова и вярвам, когато споделя: „Властта наистина разваля обонянията. Докато някой не бутне стълбата...“. Възможно ли е да я чуят тези, които в тези дни отново са със затворени очи и сърца? В „Предписание“, своеобразният увод на книгата, Муканова дава ключът за нейното четене-възприемане. Афоризмът и фрагментът са този ключ и не случайно авторката цитира Емил-Мишел Чоран. На друго място, но пак по повод на Чоран тя ще напише, че „краткостта задава параметрите на дълбочината“, а афоризмът е „най-прикритата форма на изповед“. Този ключ или код на четенето, тя обяснява по следния начин: „фрагментът е най-незастрашеният от графомани жанр, защото не позволява развихряне на перото, а на ума и не е ръкохватка за всеки“. Това е елитарен жанр, средство и самоцел на постмодерното съзнание, което е по неизбежност афористично.
Търсеният афоризъм или провокирането на абсурда, е в основата на фрагментите на Поли Муканова. Но той е и в нейната поезия. Поетесата разлива думите по някакъв свой и трудно обясним за впрегнатото в баналността съзнание на съвременния човек. В тези неподредени думи, неуважаващи литературните канони, съзнателно търсената маниерност спори с емоционално изхвърлените в пространството усещания за нещата. Всеки неин текст има свой афористичен, мисловно епатиращ ключ. Споделени и написани са за читатели, които мислят. Не стават за естрада. Не се запяват. Но пък спасяват от безсмислието на ежедневието. Може би защото го разчитат по друг начин, който най-вероятно е истинският.
Макар и съставена от фрагменти „AMOR FATI” е концептуално цялостна и премислена книга. Тя има свой вътрешен разказ. Герои в него са нещата от живота, а коректив – нещата от литературата и философията. Сякаш Муканова, живяла още неживяла истински, иска да ни каже: хей живот, ясен си ми, разбирам те, дори когато не си истински. Тя така и започва: „Няма нищо ново по слънцето“. И дописва: „Само сянката е различна“. Или друг цитат и коментар: „Човекът – венец на творението!!! Лавров или трънен венец!“ И още: „Приказка за стълбата. Всеки на различно стъпало.“
Цялата книга е изпъстрена със скрити цитати от литературни и философски текстове, които след това сякаш се потапят в живия живот, за да извлече едва тогава авторката афористичен абсурд, мисъл, иронично послание. В „Бит и душевност“ блика от цитати и асоциации – Иван Хаджийски, Иван Вазов, Христо Ботев и дори Виктор Пасков. Парадоксалната мисъл на авторката ги събира, за да изрази едно съвременно, актуално послание:
Бит и душевност
Мащеха. Татковина. Син съм на юнашко племе, дето все ще тегли от цивилизацията. България, мръсна приказка, кой те в таз тегоба удави. Спасителен пояс кой да ти хвърли, кой да те със сламка погали, кой кого за косата да извади – само барони тук се родиха. Кой Ренесанс ги създаде?


Но веднага в следващия фрагмент идва и отговорът, защото „Български „Декамерон“ не може да има, както и италианско „Под иго“. И Поли сякаш иска да ни каже, че наистина от Боримечката не става трубадур. И не случайно афористично вижда съществуването ни като своеобразен астигматизъм, който обаче не е оптическа, а житейска измама.
„AMOR FATI” задава въпроси, провокира парадоксални, но в дълбоката си същност истинни отговори. Като краткия афоризъм: „В театъра на абсурда всеки играе себе си“. Споменах, че фрагментарността на книгата е премислена и добре структурирана. Тя следва логиката на битието, включва ни в разговор за смисъла на времето, в което живеем и което не ни променя, а само „сваля кожите ни къс по къс“. Пресреща ни с познатото, но изречено от млад човек, стресиращо съзнанието ни: Memento mori” е истински осъзнатата ценност на живота.“
Поли Муканова ще сподели: „Скитам в пространството, всеобхватна съм в разпиляването“. И с присъщо за младостта самочувствие ще допълни: „Как мога на толкова страни да се разполажа, и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтаря.“ . И веднага, като реплика на недочуто евентуално възражение срещу тази „себеоценка“, бърза да смири критиците: „Човек предполага и чете. Господ разполага и пише. Scripta manent!”1. В частта озаглавена „Дали Сизиф е бил щастлив?“ интелектуалното съзнание на авторката показва и усет към игривата ирония, асоциирайки Моканина „като утеха“, който „Муканова да срещне“. Проблемът е, че дори и във виртуалното пространство мъката не изчезва.
Потопена изцяло в сложността и извивките на мисълта, „AMOR FATI” същевременно е дълбоко емоционална, вълнуваща книга. Тук мислите са проекция на емоционални състояния и заявка за разгръщането им в друг литературен жанр. „AMOR FATI” е кондензирала бъдещи поетични, а защо не и прозаични книги на Муканова. Затова е истинско удоволствие да се вглъбяваш в лабиринтите на мисълта, които открива тази книга. Да ги възприемаш и дори да се опитваш да ги допишеш, да ги оспориш. Или просто да се очудиш на прозрението. И не само, когато избликват от високите етажи на мисълта, но и когато са родени от парадоксите на ежедневието от типа: „Интересът клати феса, а кепето ми е непоколебимо в позицията си на отказ“.
Поли сама разкодира възприемането на своите текстове, когато ще напише: „Да не свикваш с абсурда, а да го приемеш като предизвикателство спрямо „нормата“, защото дори и тя е „продиктувана от дълбоко лични подбуди“ , т.е. в нея първоначално е заложен абсурдът. А той е „естетическото прикритие на лудостта“.
Тук опирам до нещо, което с лека ръка бих отминал, но знам, че същата лека ръка не биха имали тези, които евентуално ще съзрат в някои от публикуваните фрагменти и афоризми маниерът на младоста, желанието непременно да се каже нещо оригинално, парадоксално. На критиците с лека ръка ще отговоря, че мисълта може да бъде родена, но може и да бъде постигната. Поли съчетава и двете – понякога съзнанието ѝ ражда като светкавица размисли откровения, а друг път възпроизвежда и осмисля прочетеното. Но и в двата случая това са нейните бели лястовици на мисълта, нейното усещане за нещата от живота и земните ни дни. Да мисли по този афористичен, нестандартен, начин, да ражда и конструира сентенции и мисловни вериги, за нея, както сама ще сподели, не е въпрос на графомания, а графобиос, нещо като основание да съществува, или да осмисли съществуването си – все едно. Иронизира себе си, когато пише: „Клише съм. Моля, не ме метафоризирайте“. Аз харесах тази книга и когато забелязах, че в нея съзнателно се твори афористичната или сентенциозна мисъл и когато емоционално, простичко и откровено се показва абсурдът, като в следните кратки думи – образи: „Зло куче!“. Нищо подобно. Зли хора.“
В „Бели книги за черни дни“ Поли Муканова разсъждава за литературата. Наглед претенциозно, самоуверено, защото са го правили хиляди преди нея. Но го прави със самочувствието, че може да каже нещо свое – кратко, въздействащо, запомнящо се като афористична мисъл. И го казва: „И отново въпросът: какво е литературата? Животът да не се оставя сам.“ А какво е книгата на Поли Муканова, може би ще запитате, след всичко, което изрекох, Вие, нейните приятели и колеги, събрани в тази социално бурна вечер. Ще отговоря в стила на книгата: спирка по пътя. Или просто „Amor fati”.
Благодаря за вниманието. 
 
(Текстът е четен на представянето на книгата в Унгарския културен институт на 17 юни 2013 г., 18.30 часа)

1Написаното остава. (лат.)

понеделник, 6 май 2013 г.

Открита литература

https://sites.google.com/site/otkritaliteratura/avtori/poli-mukanova

неделя, 14 април 2013 г.

* * *

http://www.public-republic.de/bevor-er-geboren-wurde.php

четвъртък, 4 април 2013 г.

Die neue

"Вярвам, защото е абсурдно" – превръщам в девиз тази сентенция, която най-автентично представя битието. По сизифовски усърдно, на ръба на безполезността и предопределения избор.


                           * * *

Вечната борба между кастите – няма да има допирност между тях, както небето и земята се свързват единствено в миражен хоризонт.

                           * * *

Eдно от убийствата – да си чиновник, да осъразмеряваш многоликостта на времето с празните удари на бюрократичната машина.


                         * * *

За заниманията с наука: блажени са неизкушените.


                        * * *

Отделени и отделни сме, цепим думата на две, ангажирани със своята самотност, самостойност, самопринуда. Много сам е човекът, единичен. Свързан с обещания и вяра в Другия - дали...

Каква принуда трябва да се окаже, че разбирането да е иманентно, по подразбиране. Сега е подтик, укор, но не е истина.
                 
                         * * *

Лоши са хората и всичко поради егоизма, на ежедневното отстояване на "вечната" човешка природа (порода). Зли хора – не зли кучета! Кучето се възпитава от стопанин. Човекът се дресира от ограничението на своя Аз.

                         * * *

От хастара да я изтръскам, шедьоврите да извадя – едно е ясно: животът е по-силен от литературата. Но без нея животът е непоносим. Литературата е в полза на живота. А обратното е вече литература. Не бива да се оставя сам животът. Този гол охлюв, бързащ бавно към убежището на смъртта.

                        * * *

При човека смъртта е видово заложена. Краткостта е още в самия му зачатък. Няма яйце, няма кокошка - празна диалектика. Начало и край, а по средата бледо мъждукане. Няма по-точно определение за една запалена клечка живот.

                      * * *

Борбата продължава. Най-тежко е да заставам срещу себе си, за да се спася. От себе си.

                     * * *

Властта наистина разваля обонянията. Докато някой не бутне стълбата...

                    * * *

Стискането на зъби променя захапката . . .

                    * * *

Кой яде баницата и кой му я дава - няма значение. След като аз не съм на софрата.

                   * * *
Защо едни пишат, а други – не? И аз това се питам, докато пиша...

                   * * *

Смирението златни врати отваря.

                  * * *


Подписам се под всичко, че съм АЗ.

вторник, 26 март 2013 г.

Фрагмент за Чоран

http://trubadurs.com/2013/03/26/cioran-literaturnijat-absolut-moucanova/

неделя, 3 март 2013 г.

Алманах "Културна палитра", I, 2012, №1-2, с. 259




                                                                             * * *
бурята на вглеждащите с
в дълбочината 
първи атрибут на желанието 
е  докосване
мидите също имат две
страни
на брега намирам винаги
едната

     
         * * *
                            в памет на Невена Коканова

Бъди щастлива
С дъх на бадеми
В най-дългата нощ
Време за път
на най-добрия човек
когото познавам
Без отклонение
По стръмната пътека
В тиха вечер
Момчето си отива
Споменът за близначката остава




  Der Himmel über Berlin*

стената е пешеходен паваж
нео-хипи на черен роял
разтърсва с познати симфонии
пропусквателните пунктове
са магазини за сувенири
все по-продаваема става историята
единствената останала стена
е от липи
шпалир от човешки надежди 
 
* небето над Берлин (нем.)



                * * * 

нека да се премерим в слепоочията
последният да напише стих
и се разделим – всеки
глътнал куршума си
Ти си Лора
Аз
съм
Яворов

Льовен, 21 ноември 2011



             

                   Задушница
толкова живот на мъртвите има само тогава
светят душите им и пак призовават
да държим огньовете, да палим стърнищата
няма тълкувание този сън
само той няма записване върху плоча
цял ден озарение