петък, 2 ноември 2018 г.

Библиотекарят - вечният будител

Какво е мястото и значението на библиотеките днес?
Още от древността библиотеката не е променила своята функция, а именно да е съхранител на знанието. Значението на библиотеките е все същото – но в допълнение с новите технологични възможности, които библиотеката предлага съобразно изискванията на информационната среда – бази данни с богато съдържание от публикации от всички области на знанието, дигитални библиотеки, различни уеббазирани колекции и т.н.
Какво на първо време трябва да се направи за библиотеките у нас, за да влязат в новото време?
На първо място, което в България е видимо с просто око – трябва да се направи нещо за физическото оцеляване на библиотеките. Не може да се разчита само на бюджета, който е минимален, а на външно финансиране – проекти, спонсорство и дарителство. За съжаление, в съвременна България няма дарители, които да намират ценност в библиотеките. Бяга се от простата истина, че библиотеките са съхранителите на духовността, българския дух и традиции. При наличие на толкова патриотично настроени и заможни хора е срамно това, което се случва. Не е пресилено да кажем, че културното книжовно наследство умира и трябва незабавно да се вземат мерки. Обществен консенсус по въпроса трябва да има. Например в Гърция има нова сграда на националната библиотека – модерен комплекс, който е направен изцяло с парите на частна фондация, а в северната ни съседка Румъния – от 2011 г. има нова и модерна национална библиотека с помощта на Министерство на културата. Странно ми е как българите не знаят как да останат в историята по един достоен начин. Бизнесмените от Възраждането – Евлоги и Христо Георгиеви, Васил Друмев… имената са безброй. Даваме ли си сметка, че пред основната сграда на Софийския университет има статуи на бизнесмени (нарочно употребявам тази съвременна дума), благодетели, които оставят своята историческа следа в съвременна България. Пътували са по света – видели са, че другаде има университети, а в нашата страна няма… Сега всички пътуват, но явно сетивата не са толкова чувствителни. Възхищаваме се на чуждото благоденствие, а не допринасяме с нищо да подобрим ситуацията и при нас. Много може да се говори по тази болезнена тема. Но явно духовността у самите хора не е на нужното ниво, както у възрожденските български бизнесмени… предел на духа.
Какво кара все още човекът да посяга към книжното тяло, въпрос на поколение ли е и съответно ще отпадне ли скоро?
Категорично не бих казала, че е само въпрос на поколение. Има млади хора, у които отношението към книгата е формирано още в семейството – да им се четат книги от най-ранна детска възраст, родителите ги водят по различни прояви, свързани с книгата – освен ежегодните панаири на книгата, премиери на книги, много популярно в социалните мрежи е четенето на книги от малките – от традиционна книга, а самото четене се популяризира чрез социалната мрежа. Например такава инициатива има Ваня Аврамова "Почети ми".
Науката в библиотекознанието, какви са твоите конкретни интереси и посоката, в която работиш?
В обсега на моите интереси е четенето – история, теория, различни читателски практики, което, разбира се, е свързано и с библиотеките. Имам голямо изследване за четенето в библиотеките, което в историческа перспектива разкрива спецификата на четенето в библиотеката, неговия институционален характер. Бързите темпове на развитие при технологиите налагат и нови практики на четене, което не отменя класическото четене от книжен носител. Мисля, че това само може да даде много на съвременния читател, той да обогати своя читателски опит посредством многото канали, които има възможността да ползва. Има златно сечение на пропускливост между традиционната книга и дигиталните носители, които четем – такава е картината на четенето днес.
Каква дата е за теб 1 ноември, има ли символен характер?
Като Ден на будителите има символен характер – ден, в който честваме умовете, които са оставили следа в нашето културно-историческо наследство. Това е една дълга традиция още от Възраждането и затова е важен този ден, за да се предаде и знае стореното до момента. За да може младите да продължат и дадат своя дан. Традицията е важна с оглед на надграждането – трябва да се знае какво е написано преди нас. Винаги ме е възмущавала вярата, че всичко започва сега, без да се търси коренът на дървото на познанието. Да се събират падналите листа въобще не е достатъчно. Културата има много пластове, но трябва да се "пропагандира", ако щете, използвам този силен глагол най-върховия пласт – най-доброто, понякога то може да е заклеймено и като елитарно и неразбираемо за масите изкуство. За да се формира вкус трябва да се показват най-добрите постижения като норма, до другите всеки сам стига в средата, която споделяме. Медийната – телевизия, социални мрежи…
Ако трябва с две думи да охарактеризирам 1 ноември – това са "традиция и смисъл". Мисля, че всички сме отговорни за тези две понятия – не само работещите в образователния сектор, медийната среда трябва е на по-високо ниво. Не трябва да се подценява зрителят, същото важи и за потребителя на различни тематични сайтове.
Важен е празникът, именно по този символен път, който трябва да ни накара да се замислим докъде сме стигнали и какво можем да дадем на околните и на света. 
Интервю на Белослава Димитрова по повод 1 ноември 
https://seen.bg/article/1-koy/2387-bibliotekaryat-%E2%80%93-vechniyat-buditel

вторник, 9 октомври 2018 г.

Избрани статии по проблемите на четенето

сряда, 1 август 2018 г.

Генеалогия на осмеляването

Дълго време се възхищавах на постовете в най-популярната социална мрежа на познат, свързани със социална критика на градската среда, находчиви коментари и т.н. Напоследък явно инерцията си каза думата и язвителността му премина граници. Избуя по-скоро некомпетентността му по отношение на сериозни въпроси, които коментираше само за да изпъкне и се хареса сред приятелите си. Друга никаква обществена полза. 
Объркването на пространството на пост с някакъв всемирен амвон е пословична - лесно e да се подхлъзнеш и да си повярваш. 
Вече в нарочен пост лицето обвини хората, които пишат извън социалната мрежа в някакво осмеляване - как въобще могат да сторят това, той никога не би го направил. Ами същото може да се кажа и за него - как се осмелява да бъде сценарист - като има това и това име преди него… Значи някои могат да се осмеляват, а други да чакат пропагандаторски и лъскащи егото постове - да лайкват и мълчат и да не се осмеляват. 
За литературата - тя се прави от осмеляващите, времето отсява. Графомания винаги ще има - това е съпровождащо литературния процес явление - нима в другите изкуства няма епигони… 
Сякаш литературата се гледа под особена лупа. 
Всички са писали стихове в ученическите си години - това не спирам да го чувам, казва се сякаш като извинение, че не продължaват и днес, а са захвърлили това ненужно занимание. 
Собствен пример: от 110 души курс по Българска филология - само аз се осмелих да издам три книги с художествена литература. Нямам претенции, но се осмелих. 
Ако сценаристът Х се жалва, че той не може да се осмели да издаде примерно разкази, ами значи не трябва да го прави. Правилно го насочва чувството му. Както и аз за момента не се осмелявам да пиша сценарии дори за Лека нощ, деца. 
Лесно е от позиция на слушаемост, разпознаваемост и самочувствие в дадена творческа среда - да се дават препоръки, които не се доказват със собствен пример. 
Да, работя върху книга с кратка проза, вече имам една издадена през 2012 и магистърски проект, който защитих с фрагменти през 2005. 
Така че ще помоля да не ме вписват в конюнктурите на деня, към които нито се числя, нито ям от техния мед, нито имам авторитарната трибуна да законодателствам. 
Все не може да се приеме, че не вървиш по тези правила… 


петък, 2 февруари 2018 г.

El camino a Guadalajara, por Polly Mukanova (traducción de Teodora Tzankova)

Пътят към Гуадалахара
                     В памет на Росен Динов
Езерото е вече отвъд
сянката е вече отвъд
кънтеж на избягали думи
неуловими духове
нова земя ще откриеш, Колумбе
нова земя да заселим децата си
нова земя
където да потънат костите ни
кръв в пръстта
кръв в пръстта
ние сме първите преселници на слънцето
ние сме новите стопани на храма
нашите кости са олтар на децата ни
от където да търсят спасение
в тази нова земя
кръв в пръстта
кръв в нова земя
заселихме душите си
в земята на вечното слънце
Ла Манча
приют на търсещите
къща на мечтите
храм на душите ни
благословена да е пръстта
в която са първите
дали живота си
за избавлението ни
нова земя на дедите
нова земя на дедите
нашите сълзи са роса за цветята
нашите ръце са кръст на смирението
нашият живот в твоята земя, Ла Манча,
е пътят, вечен, на душите ни!

31.01.2017

El camino a Guadalajara
                     En memoria de Rosen Dínov
El lago ya está más allá
la sombra ya está más allá
eco de palabras escapadas
espíritus esquivos
tierra nueva descubrirás, Colón
tierra nueva donde se asienten nuestros hijos
tierra nueva
donde se hundan nuestros huesos
sangre en el suelo
sangre en el suelo
somos los primeros emigrantes al Sol
somos los nuevos patrones del templo
nuestros huesos son un altar de nuestros hijos
donde busquen salvación
en esta tierra nueva
sangre en el suelo
sangre en la tierra nueva
se asientan nuestras almas
en la tierra del sol eterno
La Mancha
refugio de los que buscan
casa de los sueños
templo de nuestras almas
bendito sea el suelo
donde están los primeros
que han dado su vida
para nuestra liberación
tierra nueva de los antepasados
tierra nueva de los antepasados
nuestras lágrimas son rocío para las flores
nuestros brazos son cruz de la humildad
nuestra vida en tu tierra, La Mancha,
¡es el camino, eterno, de nuestras almas!

31.01.2017

Traducción de Teodora Tzankova

2018 © Сборище на трубадури
http://trubadurs.com/2018/02/01/el-camino-a-guadalajara-por-polly-mukanova-traduccion-de-teodora-tzankova/ 

петък, 28 юли 2017 г.

Неназидателни размисли

***
Без никакви визуални ефекти. Преди масовата употреба на интернет. Лятото на 1989-та. Първо пътуване със самолет. Пристигане в Източен Берлин. Сиво, панелно и кално. Това ли е чужбина? - питам с детско любопитство. Без проблем минаваме през пропускателния пункт и учудването е потресно. Нов свят, окъпан в светлини. Цветен филм. Западен Берлин. Още тогава разбрах какво е Желязната завеса. Досега тази сензитивност за разделението съществува. Без тухлени стени. В душите.

***

Изумителна Атина - град, за който копнеех още като дете. Родителите ми ходиха. Първата дънкова пола. Куфар с шарени еспадрили. "Деца не могат да ходят в чужбина". В България чужденците идваха с децата си. "Защо те могат, а аз не?" Няма задоволителен отговор. Желязната завеса на мълчанието. Космополитизъм - дума, която научих по-късно.

***

Странникът, който носеше на гърба си разкази за отминали епохи. Слушах го до камината навън. Светулките проблясваха в очите ми. Огънят тлееше до сутринта. Останаха въглените, с които записах историите. Дочутото. Няма чернова на спомените.

***

Teхнологичния прогрес e толкова бърз. Забелязвам как с присмех приемам записана книга на диск, който няма как да поставя в компютъра. От почти десетилетие не използвам мишка - единствено на стационарен компютър, защото няма друг начин за управление. За по-фини неща - оптичната мишка би свършила идеална работа. Тръгнете с големи раници към големия свят на технологиите.

***

Някои така просто си живеят - като хитруват и непрекъснато се опитват да са в позицията на надхитрящите. Като кислород е усещането за надхитряне на Другия. Емоционален комфорт. Няма как да бъдат разубедени. Вероятното успокоение би дошло от признанието за надхитрения Друг.

***

Да притъпиш снизхождението си към липсата на талант и огромното желание за продуктивна изява, за досег с изкуството. Умилително е. Но как бихме поставили критерий? Без кичозното, вулгарното и неталантливото.

***

Симптом за генерално объркване - да объркаш магаретата. Да влачиш чужди товари вместо да ползваш своите ангелски крила.

***

Двата типа човешки същества - разбиращи Достоевски и притъпено невежи към ВАЖНОСТТА в изкуството.

***

Няма поучителност oт собствените грешки. Няма друг шанс за спасение освен да обвиним себе си.

***

Да запазиш независимост в този вулгарен плен на хорското, на масовото, на изчезналия стил.





понеделник, 13 февруари 2017 г.

Една година по-късно

На 12 февруари 2016 г. в литературен клуб "Перото" в НДК Поли Муканова представи книгата си „Мидите имат две страни”. Тя съдържа поезия. Творбата се презентира от издателство „Огледало”. Производението е спечелило конкурс на Министерството на културата. Гости на събитието бяха редакторът Владимир Левчев, д-р Надежда Стоянова, литературният критик д-р Митко Новков, издателят Пламен Анакиев.

„Мидите имат две страни” е оригинален атестат за съвременните внушения на българската поезия в лицето на една дама, която провокира въпроси и отговори... пробужда сетивата ни... Внушителна мъдрост, преплетена с находчиви фрази долових в нейния интелектуален труд. Продуктът от него е свидетелство за творческото израстване на авторката, очертала нови поетически перспективи в съвременния свят и живот в България. Защо „Мидите имат две страни”? Защото едната страна е явна – когато мидата е разполовена и прозира, тя е като прочетен стих. Когато мидата е затворена и заровена, тя крие тайни. В нея може да се натъкнеш и на бисер, а може и да е „изпразнена от съдържание”. Производението изобилства от признаци за противоречието преходност-вечност. Колко е възможна и невъзможна необратимостта. Дълбочинните проявления на един изпълнен със символи и метафори живот. Асоциативност, фрагментарност, наситеност на словото присъстват в писмената еквилибристика на Муканова. Всъщност поетесата изразява и своя протест, което я правя колоритна. Пъстротата на думите се крие в тяхната хаотичност. Но не контекстова и нехомогенно такава. Тя просто не робува на стереотипизации и класическа ритмика и композиционен строеж. Тя е дръзка, пряма, емоционална, ярко разпознаваема и предлага пристан за приютяване и броня на уморените от клишираността на ежедневието ни, битовизма ни, рамкиранато светоусещане. Подредбата е живителна, неподчинена на синтаксис и семантика. Абсолютизъм на краткостта за житейската „магистрала”, разказваща за история, празнично-делничното, традиционното.

„Перото” се оказа тясно, за да побере всички желаещи да присъстват на презентацията на този шедьовър. Хора видимо на различна възраст и от различни социални прослойки послушаха откъси от книгата на чаша вино или чай и бяха докоснати от таланта на младата поетеса. Спонтанни приятелски срещи между познати на авторката и абсолютно неочаквани и очаквани такива изпълниха пространството, докато гостите на Поли се изказваха. Те предадоха своето виждане от срещата си с нейното творчество. В какво за тях се изразява сърцевината на мидата. Без излишни литературни орнаменти, популизъм, помпозност е изградена структурата на Мидите. „Ние винаги търсим изгубеното, винаги има стремеж”, казва Поли. В едно интервю тя говори за литературата като „пристан за отшелници”. Широко ориентирана творба, предлагащи множество възможности за интерпретиране на написаното. В същото време е синтезна. И живее в собствен живот с пиетет към изкуството. Благодаря за тази среща и тази книга и всички внушения на поднесените размисли за живота.
 
Рецензията е публикувана в личния блог на Стефимир Гроздев. 
http://stefimir.blogspot.bg/2016/05/blog-post_75.html

вторник, 10 януари 2017 г.

Честита 2017 г.!


Първа публикация за годината в блога. Oзаглавявам кратката проза, която пиша повече от 17 години фрагменти. Разбира се, повлияна от едноименната книга на Атанас Далчев "Фрагменти" (1967) и първата поява на моите фрагменти в сайта Литернет (2007), категоризирани в същата рубрика (http://liternet.bg/publish19/p_mukanova/dnevnici.htm). 
Втората ми книга "Amor fati" (2012) e изцяло въвлечена в този жанр. И досега продължавам да наричам кратките прозаични опити - фрагменти. 
Защото голямото цяло тепърва предстои. 
Заради увереността в всеобхвата на формата. 
Заради добрата традиция в литературата и философията по отношение на жанровата форма. Продължам да работя в тази посока. 
Последното доказателство е в сайта Сборище на трубадури, където имам честта да участвам в редакционния екип повече от 3 години (http://trubadurs.com/editorial-board/).
Ето линк към публикацията ми, която се появи непосредствено преди края на 2016 г. в рамките на Дните на трубадурското творчество, в които всеки от нашия екип представи лично творчество (http://trubadurs.com/2016/12/28/polly-moucanova-fragmenti-20161228/). Самата многожанровост в рубриката говори за обхватност и едно наджанрово обединение на ЛИТЕРАТУРАТА като писмен поглед и съпреживяване на света.

За някои неща не трябва да се говори. Ще завърша с една строфа от мое стихотворение, която е извадена от контекста и положена в рамката на недоразбраното. Под същия знаменател винаги може да бъде поставен всеки литературен опит, всеки опит за философски синтез.

Алогичността е конструкт
на всяка ситуация
Защото траекторията е
илюзорно пространство