събота, 18 октомври 2008 г.

Терорът на писането

Терорът на писането. Величието на Писанието. Умората от задвижването на механизмите, осите, колелата. Зъбчатият почерк, йероглифното разчитане, попадане в бездната и усвояване на полето до дънната платка на разума. Светът е уловен в една резка, в един тон, в един сюжет. Тласък и принуда. Нещо става. Важно е да се овладее мълчанието. Смислените отговори без адресат.
Кодифицирането на мрежата,
ходене на Богородица по жицата.
Говорене с лъжицата за всяка уста.
Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.
Писането е единственото възможно авторство на Бог.

Един снимачен ден 1

Сезонът на канарчетата
Зимата на маймуните
Шантав ден
И спасението, което все ни дебне плахо и не взима нещата в свои ръце...

петък, 3 октомври 2008 г.

tefter.doc

Мълчанието е най-страшният отговор. Всичко, което не може да бъда изговорено, трябва да бъде премълчано. Светът е сглобка от хиляди недоизказаности.

Из "Романът"

Бе го пожелала. Дори и в най-непринудената ситуация го събличаше с поглед. Всеки път, когато си палеше цигара се взираше в него, проследяваше движенията му - палеше уверено, дръпваше си, след което свиваше устни и от ъгълчето на сбърчената устна излизаше тънка струйка дим. Не приличаше на пушач. Зъбите му бяха бели, по показалеца нямаше следи от катрана, както при повечето заклети пушачи. Обичаше да пуши и това му личеше. Насладата се изписваше по лицето му.
Докато говореше, тя кимаше вяло и си представяше бялата му кожа, бяла като сутрешно мляко. Най-много харесваше пръстите му, кълнеше се, че не бе виждала подобни. Цигарата се издължаваше между тях, димът тънееше, думите ставаха все по-тежки, а той уверен. С всеки изминал ден.
Имаше красиви очи, дълбоки като морето, в които тя потъваше. Водовъртеж, от който не можеше да изплува. Добре се чувстваше на дъното.