10 ноември

Това е фрагмент, писан миналата година, но мисля, че точно днес на 10-ти ноември 2015 г. би имал най-голяма стойност като послание. Емоционален е – като т.нар. преход от диктатура към демокрация, през чиито лабиринти все още минаваме. Така както минава и самият живот. В очакване на Годо. 

Фактът, че мога да публикувам този откъс, би трябвало да е достатъчно основание за радост и доволство от свободата. 

                                                     * * * 

Изведнъж се озовах при онези интелектуалци, които дадоха раменете си на очакваната демокрация след 1989 г. Тогава бяха 30-годишни, а аз дете на 10 години. Днес с тях говоря на един език. Защото всички вече не очакваме чудото да стане. Близки сме. Усещам ги като връстници. Защото толкова път е извървян и толкова не е. Още ми звучат тогавашните химни в главата и пред погледа ми е онзи най-многоброен митинг на Орлов мост, посинял от знамена. Какво показва симптома – 20-те години са стопили поколенческата разлика. Чувствам се от тяхното поколение. Интелектуалка, която очаква промяна. Както те тогава. С тях съм, защото моите връстници не са отдавна в България. Докато аз говоря с техните родители на един език, те някъде по света градят едно друго бъдеще.

                                                                                                                  27 май 2014 г. 

* * *

Романът ме грабна още с първото изречение… в него открих диалектна употреба и оттам доверието в превода рухна.

Романът на Макс Фриш „Ще се нарека Гантенбайн” на североизточен български диалект! Ето и самото изречение: „Присъствалите тогава – последните, разговаряли с него, случайни познати, разправят, че НЕЯ вечер бил както друг път – весел, ненадминат”. Винаги съм се удивлявала на филолози, преводачи, писатели, които някак не могат да направят разлика между локалния си говор и книжовната норма. И затова нямам доверие. Пълен непрофесионализъм. Жалко, че и високата литература не е пощадена. Последното убежище на езика. Моят протест: I don’t speak Bulgarian.

ВОЈНАТА НА ЕЖОВИТЕ

Чудна е улогата на учителот во очите на децата. Штом некои од нив разбраа дека сум објавила книга, ми открија, дека веќе си ја купиле. Им реков оти можам да им дадам автограм, но тие ме загледаа зачудено: “Зошто ни е автограм, кога имаме толку многу ваши потписи во бележниците...” Едвај тогаш ми стана јасно дека дури и да добие Нобелова награда – учителот нема изгледи да стане ѕвезда... тие собираа автограми од актерите кои што играа во сериалите. Цели тетратки со автограми и желби кои ми ги покажуваа меѓу часовите.

Ги придружував во театар за да се фотографираат со актерите по претставите. Мирно им ги дочекував родителите за да си ги приберат малолетните рожби.

Не сум ни помислила, но можеби, автограмите кои што им ги ставав во нивните бележници... исто така имаа некакво значење, некаква биографија, која во тој период од животот си ја испишував со крв и пот.

  

  превел од бугарски: Зоран Јакимоски