За „Мидите имат две страни“

доц. д-р Александър Йорданов

Поли Муканова дебютира ярко и запомнящо се в българската поезия. Книгите ѝ „Мигове в кибритена кутийка“ (2009) и „Amor Fati: фрагменти“ (2012) бяха приети радушно от читателската публика, получиха заслужено високи оценки от литературната критика. Много бързо нейните творби бяха забелязани и в чужбина и много от тях са преведени вече на английски, немски, албански, румънски език и дори издадени като отделна книга в Република Македония. 

Поезията ѝ впечатли с интелектуални провокации, с оригинални образи и асоциативни фрагменти. Търсеният афоризъм или провокирането на абсурда е в основата, както на поетическите търсения, така и на фрагментите на Поли Муканова. Поетесата разлива думите по някакъв свой и трудно обясним за впрегнатото в баналността съзнание на съвременния човек. В тези неподредени думи, неуважаващи литературните канони, съзнателно търсената маниерност спори с емоционално изхвърлените в пространството усещания за нещата. Всеки неин текст има свой афористичен, мисловно епатиращ ключ. Споделени и написани са за читатели, които мислят. Не стават за естрада. Не се запяват. Но пък спасяват от безсмислието на ежедневието. Може би защото го разчитат по друг начин, който най-вероятно е истинският.

Новата книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни“ продължава оригиналните търсения на поетесата. Тя отново среща и събира в едно афористична мисъл, преднамереното интелектуално построение с това, което поетическите асоциации изграждат като внушение и послание. Тя отново задава въпроси и провокира парадоксални, но в дълбоката си същност истинни отговори. Критиката вече отбеляза, че още предходната ѝ книга „AMOR FATI“ бе кондензирала бъдещи поетични визии и интелектуални послания. И те вече са факт. 

Тук думите идват свободни, свързват се без правилата на поетическия синтаксис, срещат познато и асоциативно, извличат от живота това, което е всъщност сянката на думите, недоизказаното, невидяното в неговата дълбочина. 

Това е поезия, която ни разказва „за майките, които светят“ и за „временните хора“, превърнали се в „абсолюти“. Човекът, внушава поетесата, стои „над вечния камък“, който надживява нашите дребни страсти и грижи, пред който и животът, и смъртта придобиват друг смисъл. Асоциативно-метафоричната мисъл поражда алюзии с трагедията в Хирошима, с християнската Задушница, но и с живота – „магистрала, която бързо изминаваме“. Творби като „Велестово“ с оригинално внушение за „разпнатите думи“, които „носят паметта, която е събрал поетът в тленни шепи“, разкриват среща с мислеща поезия, надхвърлила естрадното отношение към живота, опитваща се да покаже човека и неговия свят в измеренията на смисъла на съществуването, в измеренията на вечността. И евентуални реминисценции с поезията на големия български поет Атанас Далчев само показват, че имаме среща със съвременен творец, който отлично владее и високата литературна традиция.

10 ноември

Това е фрагмент, писан миналата година, но мисля, че точно днес на 10-ти ноември 2015 г. би имал най-голяма стойност като послание. Емоционален е – като т.нар. преход от диктатура към демокрация, през чиито лабиринти все още минаваме. Така както минава и самият живот. В очакване на Годо. 

Фактът, че мога да публикувам този откъс, би трябвало да е достатъчно основание за радост и доволство от свободата. 

                                                     * * * 

Изведнъж се озовах при онези интелектуалци, които дадоха раменете си на очакваната демокрация след 1989 г. Тогава бяха 30-годишни, а аз дете на 10 години. Днес с тях говоря на един език. Защото всички вече не очакваме чудото да стане. Близки сме. Усещам ги като връстници. Защото толкова път е извървян и толкова не е. Още ми звучат тогавашните химни в главата и пред погледа ми е онзи най-многоброен митинг на Орлов мост, посинял от знамена. Какво показва симптома – 20-те години са стопили поколенческата разлика. Чувствам се от тяхното поколение. Интелектуалка, която очаква промяна. Както те тогава. С тях съм, защото моите връстници не са отдавна в България. Докато аз говоря с техните родители на един език, те някъде по света градят едно друго бъдеще.

                                                                                                                  27 май 2014 г. 

* * *

Романът ме грабна още с първото изречение… в него открих диалектна употреба и оттам доверието в превода рухна.

Романът на Макс Фриш „Ще се нарека Гантенбайн” на североизточен български диалект! Ето и самото изречение: „Присъствалите тогава – последните, разговаряли с него, случайни познати, разправят, че НЕЯ вечер бил както друг път – весел, ненадминат”. Винаги съм се удивлявала на филолози, преводачи, писатели, които някак не могат да направят разлика между локалния си говор и книжовната норма. И затова нямам доверие. Пълен непрофесионализъм. Жалко, че и високата литература не е пощадена. Последното убежище на езика. Моят протест: I don’t speak Bulgarian.

ВОЈНАТА НА ЕЖОВИТЕ

Чудна е улогата на учителот во очите на децата. Штом некои од нив разбраа дека сум објавила книга, ми открија, дека веќе си ја купиле. Им реков оти можам да им дадам автограм, но тие ме загледаа зачудено: “Зошто ни е автограм, кога имаме толку многу ваши потписи во бележниците...” Едвај тогаш ми стана јасно дека дури и да добие Нобелова награда – учителот нема изгледи да стане ѕвезда... тие собираа автограми од актерите кои што играа во сериалите. Цели тетратки со автограми и желби кои ми ги покажуваа меѓу часовите.

Ги придружував во театар за да се фотографираат со актерите по претставите. Мирно им ги дочекував родителите за да си ги приберат малолетните рожби.

Не сум ни помислила, но можеби, автограмите кои што им ги ставав во нивните бележници... исто така имаа некакво значење, некаква биографија, која во тој период од животот си ја испишував со крв и пот.

  

  превел од бугарски: Зоран Јакимоски

                                                                                          

Фрагменти в превод на македонски

/никой не е пророк в собствената си страна/

ПОСЛЕДНИ ФРАГМЕНТИ

Зборовите се претопуваат во снопови од луминисцентна светлина. Само едно вртење и изговореното станува дел од пророштвото, од онаа предопределеност која што ни го изговара животот.

Талентот е гол полжав без непоколебливата корупка на карактерот.

Споменот за Охрид се претвора во разгледница на фонот на динамичниот пејзаж на до болка рутинизираното секојдневие.

Истекувам низ цедилка. Низ решетото на животот.

Вечно да патувам – така се “проколнувам” на туѓоземно скитништво.

Нема случајност во среќавањата, животот ни е прецизна сложувалка која што n# заковува на вечната предодреденост.

И сега како баронот да се влечам за косата, додека другите раце ме скубат.

Да стискам заби – тоа е дел од упорноста. Како кртица на темно.

Додека мрдам – се надевам.

Ајде да видам колку сила сега ми е потребна, за да му оддолеам на инстинк-

тот а се фрлам од високата зграда од спротива.

Мојот живот во една реченица: борба за Универзитет.

Интересно е да прескокнуваш препреки по патот, по кој останатите не наидуваат ни на камче.

Ми недостига тишината, неизговорениот свет, занесот од четивата, молкот во

библиотеката.

Ултиматумот на борбата – со оптегнати тетиви и илјадници поминати стартови. Едно финале недостига.

Оној што ќе го понесе тоа што јас го носам – да си го извикне гласно своето име!

Да не се привикнуваш на апсурдот, туку да го сфатиш како предизвик наспроти “нормата”, која исто така се укажува како нешто спротивно на очекувањето кое што е диктирано од длабоко лични побуди.

превел од бугарски: Зоран Јакимоски