сряда, 14 ноември 2012 г.

archive




      “Amor fatie втората книга на Поли Муканова след дебютната й стихосбирка Мигове в кибритена кутийка”, издадена през 2009 г. (издателство Алтера”). Книгата е ориентирана към жанра на фрагмента и е обособена в няколко тематични цикъла. В рамките на флуидната, но едновременно с това монолитна форма на фрагмента проехтяват въпроси и заглъхват отговори за основанията на битието, за абсурдността, отчуждението и т.н. Един от циклите в книгата, озаглавен “Сизиф дали е бил щастлив?”, като че ли описва най-добре самата фигура на фрагмента – търкалянето на камъка нагоре, който винаги се връща при себе си: ... как мога на толкова страни да се разположа, и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...”. 
 
                                 Ваня Петкова, Институт за изследване на изкуствата


      

          Новата книга на Поли Муканова събира фрагменти. Самата книга осъзнава рисковете на този жанров избор и го заявява още в началото си, определяйки фрагмента като "елитарен, оскъден в появата си, прекалено разсъдъчен в направата си". Но авторката очевидно владее правилата му, защото ни предлага сплав от лаконизъм и дълбочина, остроумие и мъдрост - както при най-добрите образци на жанра.

                                  Ани Бурова 

                                                          (Литературен вестник, XXI, № 34, 24-30.10.2012, с.5)




Fatum: fragmentum


В един от необичайно топлите (с които обаче посвикнахме) и пъстри късноесенни следобеди т.г. (на 18 октомври) в модерното (най-позитивно казано) Възрожденско училище в Кюстендил се състоя първата премиера на „Amor fati” на Поли Муканова; премиера, организирана от издателя Иван Сапунджиев и Народно читалище „Зора-Кюстендил”. За тази книга може да се говори дълго и само жанрово, само през фрагмента, и защото на едно място се посочва, че фрагментът не бива да се бърка с пътните бележки, за премиерата ще кажа още само, че атмосферата там бе впечатляваща (както и самото ентусиазирано бързо издаване на книгата): едновременно възрожденско-патриотична и космополитна; класически премиерна и специфично местна и уютна (включително с виртуалното (скайп)включване на Деспина Малакова-Бюкнер, като първи читател-коментатор). С удоволствие бих се върнала в Кюстендил за друго подобно събитие.
А самата книга – тя също може да бъде определяна, и четена, по разни начини: дори и като поезия, и като проза; а и в нея, както и в по-ранните текстове на П. Муканова, се срещат, разговарят и заиграват и трите полета на нейните научни занимания: филология, философия, история на книгата. Точно в „Amor fati” може би филологическото е най-силно във формален, рамкиращ план, защото подобни текстове са възможни само през усета и обичта (като philia и amor) към езиковата игра и езиковия лабиринт.
Жанровото определение „фрагмент” може да прозвучи претенциозно и елитарно, или поне да зададе първоначално очакването за сериозна сентенциозност (такава също присъства, но не е „ключът” за тази книга); затова има „Предписание” за читателя в началото; а има и доста, условно казано, по-леки текстови фрагменти в този корпус: има каламбури, има всекидневни хрумки, но пак с елемент на езикова игра, понякога вероятно резултат от реални „фотографски” ситуации и (по)мисли: така Поли Муканова представя и една иронична на моменти употреба на фрагмента, или поне показва възможността му като малка форма да се застоява на различни стилови нива, да говори и за високото (понякога отново с цел постигане на прочит през иронията), и за по-ниското. Тук се вмества и опасността да се пробваме да говорим през такива фрагменти за всичко, да фрагментаризираме живота въобще, но точно затова подобен жанр се пише бавно и е добре да бъде удържан в ювелирна книга, като в случая (за това съдействат Ваня Петкова като редактор и Роман Кисьов като художник на изданието, предоставил за корицата също фрагмент от по-голяма живописна творба). Съществува и опасността на всеки отделен, вече написан фрагмент да се отговори с голям текст в търсене на уникалната му мъдрост или хитроумност, понякога дори социалност, но не и да се преразкаже накратко. Затова тук само:
Един от любимите фрагменти – „Гостоприемство”: „Дом, изпълнен с книги. Отрупана стена, посрещаща ме от вратата.” Фрагментът ми е любим и чисто субективно вероятно, но и заради възможността самата „Amor fati” да се чете като гостоприемна чужда библиотека: лавиците фрагментарно погледнати книги: някои от тях веднага ти се струват близки, други – интригуващи, други просто запомнящи се, а някои и забравящи се все пак при първите няколко прочита/ посещения; освен това във всяка гостоприемна чужда библиотека човек съзира/ съзерцава и винаги различния ред на подредба на томовете, така и тук: отделните фрагменти са подредени в няколко цикъла, но спокойно биха могли и да се пренаредят, или поне да се четат вариативно, да се свързват помежду си по различен начин, според представените в тях фигури, очертаните пътища и културни контексти, според обема си дори... да бъдат пренареждани свободно, по-скоро като домино, а не като пъзел. И въпреки поуката да не метафоризираме клишетата, или точно заради нея, завършвам тези бележки с друг популярен латински фрагмент, който също може да се разбира вариативно, както и заглавният: Habent fata sua libelli, защото „Amor fati” определено е малка книжка (libellus), която говори фрагментарно, но силно за обичането на съдбата и на книгите, за книгите като съдба, за книгите като любимци на съдбата; и заслужава щастлива съдба.
               
                                                                                                           доц. д-р Невена  Панова, СУ "Св. Климент Охридски"

Поли Муканова, „Amor Fati. Фрагменти”, изд. Иван Сапунджиев – Народно читалище „Зора-Кюстендил”, Кюстендил-София, 2012, 51 с.

(Текстът е публикуван в Литературен вестник, XXI, № 37, 14-20.11.2012, с. 5)


 

вторник, 16 октомври 2012 г.

Из „Amor fati”:


                     * * *

Няма нищо ново под слънцето.
               Само сянката е различна.




                     * * *

Диоптърът на вглеждането.
          Миражът на хоризонта.
               Астигматизмът на съществуването ни –
                              не оптическа,
                                         а житейска измама.


                                 * * *
                                  
Скитам в пространството, всеобхватна съм в разпиляването. Как мога на толкова страни да се разположа, и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...


                                 * * *

Абсурдът е естетическото прикритие на лудостта.

                                 * * *

Патерицата на съдбата    вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата, където няма победители, а само устремени.
                                     Сизиф дали е бил щастлив?

                                 * * *

Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.

         


                          * * *

Фикцията е сондаж на въображението.
Фикцията е поглед през въобразеното.
Фикцията е свидетелството, че цялото изкуство е „по действителен случай”.

                           * * *

Държавата на Платон е затвор. Може би затова поетите са вън на свобода.


                           * * *

И отново въпросът: какво е литературата?
               Животът да не се оставя сам.


                           * * *

„Критика на сладкия разум” – шегуваме се, докато избираме торти от витрината.
                                              Одисей
                                              обиколил
                                              света
                                              в едно
                                              стихотворение

събота, 1 септември 2012 г.

Къртицата на прехода

На пръв поглед всичко изглежда доста тривиалнов европейската столица София се открива втора линия на метрото и то с 30 години закъснение. И в този контекст всякакви поводи за радост са смешни и жалки, дори е по-добре да замълчим и сведем глава пред света.

Но всяко подобно разсъждение би трябвало да бъде пречупено през призмата на българския случай. Следователно трябва да припомним следното: още от Възраждането сме в позицията на наваксващи “придвижването” си спрямо социалните и икономически условия надругата Европа. И самото метро доказва товапазеният тунел от преди 30 години красноречиво навява на мисълта, че дори и днес с лека ръка можешетова, на което се радвамеда не се случи и потъне в програмата на нечие управление. И затова приветствам тържествата и цялата еуфория по повод откриването, защото и без това, с основание сме набедени като най-корупционната държава в Европейския съюз. А в този случай показваме, че парите не са отишли нeзнайно къде, а са част от една сериозна инфраструктура, която всъщност е лицето на всяка една столица. Винаги можем да говорим за кичозност, за превърналото се в градски фолклор прословуто от Живково времерязане на ленти, но в случая цялото това усърдие на показността е добър пиар пред европейските комисари и върши работа. За да видят в Брюксел, че сме цивилизовано общество, чиито управляващи в крайна сметка правят нещо и за народа си. За електората.

Разбира се, нещата са многопластови. Метрото е просто сегмент от цялата канава. И с него само един от проблемите, е добре решен. В една държава няма само метроима важни структури, без които не можем да говорим за просперитета на обществото образование, здравеопазване и т.н. За ниските и невъзможни доходипо-добре да замълча. Защото точно тук се скъсва нишката и оттам ти идва направо да зарежеш метрото и да ходиш да миеш чинии в Лондон, но да живееш като нормално, а не на ръба на оцеляването същество.

Метрото пътува към нас още от режима на комунизма. ТогавашнитеСтроителни войскиса прокопали тунел, имената на работниците стояли доскоро там. След това същия този втори светъл лъч стига до нас едва 20 години след т. нар. преход към демократично общество. Същинската диалектика на историята показва, че няма еднозначна истина и не всичко се пише с мастилото на победителя. Мястото на тунела, прокопан по Живково време, свързва станцията на НДК и “Европейски съюз” (първоначално “Св. Наум”). Тоест свързани са две истории – тунелът на комунизма, направен с безплатния труд на войниците и сегашното доизграждане с пари на европейските фондове. Два режима си стискат ръцете за общата кауза. Разбира се, това е абсолютно съвпадение. Но в подреждането на пъзела се оказва, че няма нищо случайно.

* * *

Няма как да избегна използването на емоционалния момент във възприемането на заобикалящото, на важните места, от където тръгваме, за да разкажем историите си. Нашата памет. Такова намерение стои и зад тази история.

Вчера за първи път видях толкова усмихнати лица, нещо, което до момента бях виждала само вдругата Европа. И за момент настина се почувствах попаднала някъде другаде. Остава пожеланието това да не свършва с появата на повърхността.

С ръка върху измъченото българско сърце трябва да признаем сбъдването на дълго отлаганото и очаквано удобство. Например за живеещите в един от най-старите квартали в София – “Надежда(кръстен на най-малката сестра на цар Борис IIIкнягина Надежда), който години наред мина през хиляди логистични перипетии и беше откъснат от града. Сега с роднините ми отЛозенецсме разделени на 15 минути, а доскоро беше немислимо в рамките на 3 часа да стигнем едни до други. Ще кажа нещо силно, но нека вземем емоционалното и изтръскаме политическия пласт от тази метафорападна една стена. СегаизточнаНадежда вече се намира на доволно разстояние отзападнияЛозенец. Вече мога да се виждам с роднини и приятели. Но зад цялата радост прозира една дълбока трагичност.

Вчера отново в метрото, докато пътувах с щастливите лица на сънародниците си, като заучен рефрен изникваше мисълтапрез какво ли не е минал нашият народ и колко малко е нужно да му се даде, за да се чувства съизмерим с европейцитене по култура и традиции, а по стандарт на живот. Бързо се свиква на хубавото, а с лошото мъчно се живее. Но за съжаление, второто като че ли е неизкоренимо и единствено. Точно това трябва да се промени. Метрото е един светъл лъч. А цялото слънце кога ще ни огрее?

За съжаление, хрониката на събитията показва друга тенденция: все повече се увеличават емигранските потоци и затова трябва да се побърза с тунела до летището. Защото обърне ли се колататерминали много. Българската държава отдавна има нужда от спасение, а мисията на спасяващите падна върху плещите на насостаналите тук, които все още наивно пазим в сърцата сивсичко българско и родно, и с труда и цялото търпение и надежда на своя кратък живот копаем всекидневно тунела на своето оцеляване в България.


София, 1 септември 2012