понеделник, 29 декември 2014 г.

Littera et Lingua, 2013, № 3-4

Мета-фор(м)и за свят

Този текст е за книгата на Поли Муканова „Amor fati”, за съдбата на човека, за живота, за смъртта и за търсенето на духовното. Знанията и творческият акт са свързани с живота и промените, които настъпват в индивидуалното пътуване на всеки.

Focus of this article is the second book by Polly Mukanova “Amor fati”. The main topics are life, death and destiny as interpreted by the author.

                                                                 Всеки създава своята съдба,
                                                                 и всеки се създава от нея.
                                                                                         И.С. Тургенев


Със заглавието на втората си книгата „Amor Fati“ (лат. „обичай съдбата”) Поли Муканова изговаря основни категории, в които се мисли светът и се оглежда човешкото битие. Породените от тях въпроси не настояват за отговори. Те остават да висят в безкрайната вечност на предопределеното. Те са над бита и извън орбитите на нашите възприятия. Думите от заглавието оразличават два различни екзистенциални опита (два погледа) към заобикалящия ни свят. Думата „аmor“ (любов) приветства безгрижието и включва в себе си идеята за ведростта на очакването, за надеждата нa настоящето и осъществяването на младостта „тук и сега”. От своя страна, “fati” (съдбa) е арена, която се обитава от мъдреца с неговата горчивина от света и страдание от вече изживяното, от затвора на тленното, на човешките стереотипи, на натрапчивото присъствие на предразсъдъците. Това е опит с времето: с повторимостта на миналото, с изненадата от предопределеното. Заглавието се свързва с две нагласи към света, които комуникират помежду си, които се приравняват, сближават и припознават. Защото е истина, че на младостта не достига опитът на вече известното и познатото, а на мъдреца – жизнеността при утвърждаването на началата в света. Успоредява се смисълът на познато и непознато, на радост и страдание, на начало и край, на черно и бяло и всичко това, смекчено чрез иронията. Това е творчески акт, извеждащ способността на човек да се самоизгражда и надгражда, Съ-Творението като възможност: авторства, съдържащи потенция за постигане на изначална хармония на сътворения свят.
Ангелът на думите от корицата на книгата, който е израз на надчовешкото, в най-голяма степен внася уравновесеност в света на човека. Иначе казано, ницшеанското „аmor fati“ предполага отворени и размити граници за зримо и незримо, за тленно и вечно. Независимо дали се обяснява или как се обяснява, съдбата е онзи опит на човека да се помести в света и да го приеме. Това е способността на човешката слабост да прояви смиреност, но не и примирие пред божията промисъл. „Да обичаш съдбата си“ зазвучава почти заклинателно, пожелателно, но не и заклеймяващо. Чрез това смислово нюансиране самата фраза звучи като афоризъм. Излязла изпод живота, това е крилата мисъл, която трябва да съпровожда съществуването ни и да обосновава неговата светлозарност. Афористичното начало присъства още в предписанието на книгата. То определя живота като неудобство. Животът сам по себе си е пречка. Той е привидност на реалното. Иначе казано, „Amor fati“ може да се разчита едновременно като магически и реалистичен ключ за прочита на цялата книга.
Ярките опозиции са необходими на автора. В ритмичното преповтаряне на смисли и теми се откроява различието. Индивидуална е съдбата на всеки един от нас. Животът се оказва проблясващ миг между точка А (аmor) и точка Б (fati), разбирана като непредсказуем завършек, а в техния промеждутък е поместен целият жизнен цикъл. В структурно отношение отделните части на книгата допълват не само графичното ѝ оформление, но и идеята за вечно съпровождащата ни тленност, за разпада и смъртта. Все пак, в тематично отношение разделите са обединени под общи шапки. Не е случайна например замяната на предисловието с предписание. То е своеобразен преход към цикъла „Астигматизмът на съществуването“ и е част от вече изказаното твърдение за несъстоятелността на живота.
Освен като насока към читателя за прочита на тази книга, предписанието е акт на своеобразно преосмисляне. В него Поли Муканова ще постави отново въпросът за елитарността на фрагмента като жанр, а по-късно, в текстовете, ще разколебае тази теза. Ще придаде реалистичен привкус на вече познатото, за да стигне до истината, че: „Няма нищо ново под слънцето. Само сянката е различна“. Авторката преосмисля традицията в жанра на фрагмента. Той вече се пише от писатели, които чакат непременно края на своя жизнен път, за да посегнат към него. Фрагментът е част от обикновения живот на човека. Една мемоарна поанта на твърде човешкото време. Неслучайно в „Астигматизмът на съществуването“ един от фрагментите е озаглавен „Бит и душевност“.
В по-абстрактен смисъл, предписанието може да се разбира и като необходимо лекарство за преодоляване на първите симптоми към смъртта. Иначе казано, нашият земен живот боледува, съдбата ни е болест, която неминуемо води до летален изход. Животът е принизен до съществуване. Той е привидност и измама:
…Астигматизмът на съществуването ни –
не оптическа,
а житейска измама.
Изкривяването на смисъла за живота поражда неизменната ирония на автора. Тя звучи като неуспешен опит да се надсмее над ограниченията и рамката, над затвора на човека в тленното. Клишетата са само част от застиналата неподвижност на живота. Затова е нужна доза въобразимост и метафора за свят, за истинското изживяване като част от опита на човешкия дух. В епиграфа към предписанието на книгата се цитира Чоран, който споменава огъня без пламък като символно натоварен знак за небитие. На „огън без пламък“ противостои живият такъв.
Още веднъж е поканена темата за традицията и нейното прекрояване. „Астигматизмът на съществуването“ внася идеята за уродливото, изкривеното във възприятията, част от които са рамките на живота. Илюзия и измама са изместили ценности от ранга на Родината. Отчуждението от корените на традицията е назовано като „мащеха“, която е замества липсата и осакатяването. Тук опозициите действат по модела традиция - мода:
дебеловрат потомък на Асеневци
Татуирал стенописи по ръцете си

Луди ли са били да живеят тук?!?
Ехото отговаря: „И ти потомък си на лудите…“
Вглеждането в миналото и историята проблематизира смисъла на колективната памет и създава внушение за имагинерността ѝ. Историческите пространства не се побират в устойчиви рамки. Това е мислене за миналото, което е коренът на едно заболяване в човешката общност и което проблематизира идеята за свобода и робство, за граници на принадлежност. Патосът на величието е снижен. Дистанцията между поколенията е ясна, а съпричастие липсва. Осуетена е способността за разбиране:
Приказка за стълбата. Всеки на различно стъпало.
След заявената диагноза за цивилизацията, вторият цикъл с фрагменти „Обитатели на окръжности“ се свива до по-конкретни прояви. Те засягат нарушените човешки функции, които са изместени от клишетата и безсмислието. Човекът е свит до собственото си – ядка, ядро-костилка, то е нещо индивидуално и автентично:
Бюрокрация, декларации, администрации…фрустрации.
Подпис: Аз
                               * * * 
Човешко, твърде човешко е времето. Това ме потиска.
Гранично, пределно, осезаемо.
Твърде човешкото е твърде тежкото и непоносимото. Отново е поставен въпросът за свободата и способността да произведем свободната воля извън живеенето в кръговрат. Затова и смъртта е единственото сигурно в живота. Предопределеността на съдбата отнема смисъла му, за да може смъртта да го оценности наново. Като неизбежен център, към който върви човекът, тя функционира и в смисъла на особена памет, която настоява за внимание към себе си: memento mori. Човекът изцяло вече е осъзнал своята летливост в абсурда на живота. На изначалната обреченост в живота му може да противостои единствено творческият акт. Затова не изречените, а оставени думи – scripta manent, са единствената възможност за оценяване, за плътност в съществуването. Животът – бледо копие на смъртта.
Интересно е да се отбележи, че някои предмети реминисцират към познати реалии от различно естество: ръкохватка, венец, спасение, ахилесова предопределеност, изгубен рай, театъра на абсурда, поле на затлачване, само книжно тяло, решето на живота, обитател на окръжности, компас на съдбата, патерица на съдбата, лавина от основания, стегнат пъзел, неведоми прочити и др. Предметите, които носят времето, преходността и разпада в себе си, настояват за отговори и пораждат въпроси. Особено място намира темата за страданието. Панацея не е намерена, а отчуждението между хората е явно:
Човек за човека е саксия.
Кактусът на отчуждението
Синтезът на смисли в поезията на Поли Муканова продължава. Отдръпването от паметта води до отдалечаване към самите себе си и себеподобните. Митът за Сизиф не е само аналогия за живот, изпълнен със страдания. Бягството е невъзможно и немислимо. То функционира единствено като завръщане към себе си. Страданието и смъртта на Другия е припомняне за собствената тленност. Съдбата снема всички метафори, през които се живее и отново задължава да върне човека в изначална изходна позиция:
Клишето е метафора… Вечната интерпретация на онзи текст с име живот.
Клише съм. Моля, не ме метафоризирайте!
Страданието е част от несъвършения живот. Безплодният Сизифов труд е импликация за невъзможната съпротива към собствената си съдба. Единствената възможност, която остава, е тя да бъде следвана:
Патерицата на съдбата - вървим с всеки неин ход,
следваме я сляпо, куцаме с надпреварата, където няма победители,
а само устремени
Сезиф дали е бил щастлив?
Важна е фигурата на Сизиф, който олицетворява вечния път, неспособността на човек да надмогне съдбата си като остава заключен в собствения си опит и страдание. Нужна е метафора за свят, за да може субектът да почувства истински живота. Това е част от вечно неспокойния човешки дух. Смислите около Сизифовия камък са допълнително сгъстени чрез усещането за студенина. Освен това, върху него е оставила белези ерозията на изтичащото време, а близостта му със земята заключва човешкото съществуването в ниските пространства, но не ги приковава към тях. От друга страна, подвижността на камъка е начин да се отместят границите. Но това никога не се случва, защото, както в кръговрата на митологичното, скоро всичко отново започва отначало. Но от друга страна, устойчивостта и тежестта му откриват възможността за творчество и естетизиране на живота. Защото да моделираш камък, означава да създаваш. Следователно камъкът е обект и знак на божественото и е преклонение пред него. Оживяването му е процес на превръщане на несъзнаваното в съзнавано. Камъкът говори сам за себе си, има свой собствен дух.
Подобни фигури позволяват връзки между различните тематични цикли. А жанрът фрагмент прави възможна тази игра. Така например значеща е и фигурата на голия охлюв:
Талантът е гол охлюв без устойчивата черупка на характера.
Той е философията на древния опит. Безспорно най-литературният тематичен цикъл е последният – „Бели книги за черни дни“. Тук литературата е обект, субект и дори предмет (книгите), а през тях преминава познанието за света. Фрагментите на Поли Муканова стъпват на основата на български фолклорни поговорки, които тя допълва. Основен проблем в този цикъл е свободата на твореца, който чрез написаното слово Scripta manent остава в битието. Смисълът на творческия процес е в улавянето на света, който преминава през твореца и го „излъчва“ по нов начин. Вярата на твореца в самия себе си е неговата окриленост, а постоянното завръщане към стиха е завръщане към Другия. Чувството за общност елиминира усещането за безсмислие и самота:
Литературата е любов и живот.
Литературата - сме ние.
Отново иронията и играта с волята за мощ. Тези основни движещи компоненти разчупват клишетата и пронизват преходността. Единствено написаното остава. Изкуството е затворено между две протовоположни същности – живота и смъртта.
Част от фрагментите са философски и те се разграничават от социалната тематика на други такива. Това е свързано както с идеята за познаване на света, така и с границите на фрагмента. Припознавания и групирания освен на фрагменти са възможни и между отделните цикли. В по-голямата си част фрагментите се четат като стихове и по-малко – като проза. Фрагментите кореспондират и с жанра на пътеписа, в който основен акцент е пътешествието и съпровождащите го топоси – Балканите, Букурещ, Виена, Швейцария. Но приликата е само привидна:
Да не се бъркат попътните бележки с фрагменти… друг е маршрутът на жанра.
Пътуването побира две различни функции в себе си – отдалечаването, но и завръщането. Човекът е производно на вечно изконното пътуване напред, в един безкраен кръговрат:
Началото си почива, защото краят настъпи.
Настъпилият край обаче не е окончателен. Той не издава смъртна присъда на началата. В своята вечност те са аксиома. Спирането е необходимо, за да се поднови механизмът наново. Фрагментът на Поли Муканова е задал своите корени от конкретни авторски присъствия (Атанас Далчев, Константин Павлов и др.) и като че се връща отново при тях:
…Намерено начало на нещо просто като чист въздух, като необятен простор, като изкуство, което те осмисля.
                        * * * 
… Бог пътува винаги incognito.
Неведоми пътища, неведоми прочити.
На финала книгата се „заключва“ в малки дадености като глътката въздух, простор и изкуство. Във високите регистри на словото Поли Муканова поставя изкуството като вечен спътник на съдбите ни, като творческа форма на всеки изминат път.

Littera et Lingua, 2013, № 3-4

Житейско време и вечност в стихосбирката „Мигове в кибритена кутийка“

Статията цели да разгледа концептите за миг и вечност, заложени в дебютната стихосбирка на Поли Муканова „Мигове в кибритена кутийка“: как те се възприемат от човека като единствено същество, което моделира живота си, спрямо пространствено-времевия континиуум; проявите и отражението, което имат върху възгледите за света и начините му на функциониране. Като това се случва чрез художествената интерпретация, която осцилира между различни важни културно-исторически събития, но и строго интимни мигове, повлияли индивида.
The purpose of this paper is to explore the concepts of instant and eternity set in the debut poetry book of Polly Mukanova "Мигове в кибритена кутийка“: how they are adopted by people as the only being who model it’s life complying with the space-time continuum, and shows the impact they have on their views of the world and it’s way of functioning. This happens through the literary interpretation which oscillates between various important cultural and historical events, but also views strictly intimate moments who affect the individual.
Още заглавието на дебютната стихосбирка на Поли Муканова „Мигове в кибритена кутийка“ (2009) подготвя читателя за срещата с кратки стихове. Паратекстуална рамка е мигът – конкретен отрязък от време, който едновременно стои точно на границата между минало и бъдеще, тоест, свързва се с настоящето време-пространство, но също така може да бъде обвързан и с представата за вечност. Стиховете създават връзка между тези две величини. Те едновременно препращат към възприемането на мига като актуална житейска ситуация, както и към философското разбиране за него. Чрез подбора на строго субективни случки и пречупването им през постмодерни и философски парадигми за света, Поли Муканова измайсторява поезия, която често звучи като вдъхновена от мигновено просветление, но в действителност детайлно се занимава с различни ситуации, по своему статични, но даващи разнообразни възможности за вникване в смисъла и неговото разкодиране, спрямо разбиранията и възприятията на всеки индивид за мигновеното и вечното, тяхното преплитане и интеракция.
Всяка част, без пиесата, поставена в средата, съдържа девет стихотворения с различна дължина и стихова организация. Това може да се обясни с принадлежността им към постмодерната литература. Те са и предвестник на фрагментите, които съставят втората книга на Поли Муканова „Amor fati”.
В едно от първите стихотворения читателят се среща с образа на библейската героиня Саломе, която вече е получила главата на Йоан Кръстител на сребърен поднос. Тук тя е в ролята на влюбена жена. Това е чувство, което е релевантно на дадена ситуация, докато човек го изпитва. В този смисъл Саломе по един особен начин е застинала в мига на изпитването на любовното чувство („…искам да целуна устните ти/до окончателното опростяване/до ядрото на всички метафори/за любовта..“). От друга страна, гледайки тази главата, тя сама заявява „Йоане, затворените ти очи/са скритото небе…“. Небесата, към които Йоан Кръстител принадлежи, но е и техен представител, за самата нея са недостъпни, защото очите на светия човек са завинаги склопени. Чрез собственото си желание за осъществяване на неговото обезглавяване Саломе се лишава от възможността за общуване с вечността. Йоан вече е извършил трансформацията си в абсолют, докато Саломе стои на границата между мигновението и вечността, като ѝ е отказана възможността да я прекрачи.
Стихотворението, което дава заглавие на цялата стихосбирка, „Мигове в кибритена кутийка“ започва с двустишието „сладкото от смокини-/„само за сватби и погребения“. Трябва да се има предвид, че и двете церемонии изискват известна предварителна подготовка: същността им се състои в това оторизирано лице да произнесе ритуални думи. В първия случай се свързват двама индивиди в семейна институция, а във втория – за да може душата на починалия да намери покой и да се даде надежда, че тя ще се причисли към другите души в райските селения. Въпреки че тези обреди обемат определен отрязък от време, трансформацията от едното състояние в другото става в момента на произнасянето на символно натовареното слово. В този смисъл изконната им същност се състои от този миг на престъпване в новото състояние, винаги преживяван като настояще. В няколко стиха по-надолу свършилите кибритени клечки („…няма вече кибритени клечки…“) можем да свържем със заглавието на стихосбирката и оттам с изчерпаните житейски мигове, също винаги усещани като настояще, които са били събрани в тази кибритена кутийка. От друга страна се появява смъртта, за която „какви хубави стихове/ има…“. Тя по същността си е финална точка на човешкия живот, това ще рече на усещането за постоянно настъпващо настояще, постоянно сменящи се настоящи мигове. Тук обаче творбата поставя въпросът „…страшна ли е смъртта?“ Принципно тя се възприема като отваряща пътя към трансцендентно битие, в което не би могло протичането на времето да следва познатия на човечеството модел, а се очаква по-скоро да отведе към това, което хората си представят като вечност. Още повече, че се споменават множество хубави стихове, написани за нея. Още от древността философите са формулирали сентенцията, че „казаното отминава, написаното остава“. С други думи, въпросът за това какъв вид съществуване следва смъртта е стоял от най-древни времена. А фактът, че разсъжденията върху и за смъртта са били записвани, разкрива, че човек я възприема и като състояние, което е крайно и необратимо. Тук стихотворението препраща към обреди, трансформиращи из корен човешкия живот, но същевременно оставя свободни полетата за интерпретация какво следва мигновението, което разделя съществуването от тази и от другата страна на границата.
В стихотворението, което дава името на тази първа част на стихосбирката, „луни без небе…“ водещ образ са луните. Свикнали сме да говорим за една луна, естественият земен спътник, но тук е използвана плурална форма. От най-древни времена луната служи като измерител на време за хората и значението ѝ е придобило такава тежест, че в романските езици името на деня понеделник, запазило се от прото-германски, е свързано с нейното (*mǣnōn, през стронаглийското mōna/ mone/ moone до съвременното moon и съответно – стронемски mōnadeig/ mānendag, mānendach, mānetag, до формата в съвременния немски език Montag, от който е преминала в староанглийски и се е трансформирала по следния начин: mōnandæg/mōndæg, през monedæi до съвременното Monday). Също така, освен със слънчеви месеци съвременната наука и култура борави и с лунни такива. Тук обаче луните са извадени от характерната си роля. На първо място, защото самото стихотворение индикира, че те са поне две, от втора страна, защото са „без небе…“. По този начин те се лишават от културно натовареното си значение, защото нямат поле, спрямо което биха могли да служат за ориентир, а определянето на „тук и сега“ спрямо тях е невъзможно. Още повече, че текстът ги препраща в сферите на битовото и така допълнително прави тази им функция невъзможна („…покрити със сусам луни…“). Те биват извадени от „пещта на безвремието“ и определени като „последни“. Но изваждането на източник на подобна информация от една невъзможна за възприемане вечност в настоящия миг, който е загубил възможността да се разположи във времето, и допълнителното му определянето като последен, създава усещането за попадане в един трансцедентен миг, в който настоящето „тук и сега“ престава да съществува и се осъществява преливането на битието в абсолюта.
Първите два стиха, които ни въвеждат в творбата „Преди да се роди/ слънчогледите паднаха/ август…“, представят на читателя определен отрязък от времевия континуум точно преди един лирически герой да започне своят живот, тоест да премине от вечното безвремие към поредица от постоянно сменящи се настоящи мигове. Тук също така се срещат слънчогледите, но не какви да е, а паднали. Жълтите растения са силно символно натоварени, но едни от най-често срещаните им значения са силната спиритуална вяра, дълъг живот, късмет, щастие, плодовитост, цветът им се свързва с интелигентност и жизненост. За това падналото им състояние лесно би могло да се асоциира с упражнено върху тях насилие и съответно разпад на всички символни значения, които те имат. Именно този акт може да бъде видян като предопределил този вече споменат живот. Стихотворението „поглежда“ към лирическия герой, след много години („…години по-късно/ продава семки/ отброява люспите/ плюе върху годините/ и поглежда към смъртта“), тоест след като е изживял много сменящи се жизнени мигове и се вижда, че той продава семки и отброява техните люспи. Това са дребни остатъци, чрез които хората биха могли поне частично да се докоснат до редуцираната духовност. Те са явно и много ценни, защото не е показано да имат някаква алтернатива. Плюенето върху годините и поглеждането към смъртта са свързани с разочарованието от изживяната поредица от непрекъснато променящи се жизнени мигове и поглеждането към възможността за едно друго времепротичане, макар за това да трябва да се премине една смятана за трагична граница – тази между живота и смъртта. Това преминаване от една страна не предоставя никакви гаранции и сигурност, но дава възможност човек отново да бъде във вечността, откъдето е тръгнал и да си възвърне тази загубена във времето „тук и сега“ духовност.
„Отправна точка“ още със заглавието си извежда проблема за относителното възприемане на света, защото то винаги се определя от положението и движението на всичко останало в него („Началото е отправна точка на създаващия се/ хоризонт./ Лунната пътека не е единствената треактория./ Трептенето е посока./ Полъхът-/ компас.“). В този смисъл всеки човек представлява едно отправно тяло и чрез него създава собствена координатна система на света, чрез която да се ориентира. Това превръща всяка подобна схема в уникално явление като възприемането и усещането за протичане на времето не прави изключение. Поставено е като основна идея тук, в първото стихотворение от частта.
В тристишието „не Голгота/ хълмът на боровинките/ да изкача“ се отказва причисляването към най-свещеното място за културата, основана на християнство. За сметка на него желанието за изкачване се насочва на пръв поглед към обикновения хълм, обрасъл с боровинки, но той се свързва с опита едно познато място да бъде видяно със свеж поглед, а също така и да не се пренебрегват важните житейски мигове, които не биха могли да се случат в друго време и на друго място, освен „тук и сега“ в полза на едно вечно, но непознато битие.
В следващото стихотворение „и предатели няма/ и кръст няма/ само трънен венец“ има двойно отрицание на наличието на предателите и на кръста и по този начин се подчертава присъствието на растението. И трите са символно обвързани с мъченическата смърт на Иисус Христос, за да бъдат изкупени греховете на хората. Тук обаче връзката с трансцендентното и вечното е прекъсната, защото щом няма предатели (хора, които искат да осуетят дадено начинание) и кръст (наказанието за предприемането на даден акт), то няма висока цел, която да изисква подобна голяма саможертва, а това, което е останало, е мъката, страданието, тежкото изпитание на всекидневните мигове живот, с които всеки се среща и трябва да се справи.
Стихосбирката на Поли Муканова е разполовена на две части, като точно в средата се позиционира пиесата. В нея житейско време е множество непрекъснато променящи се актуални мигове, които от своя страна се състоят от една постоянно повтаряща се липса и разминаване. Мъжкото и женското, които са естествено допълващи се начала, тук „пресичат се единствено/ в безкрайното на успореденото засрещане/ в n-тата проекция на паралела/ в екваториалното завъртане/ за части от секундата“. Единствената възможност за постигането на свързване и хармонизиране е опитът за „Усвояване на чужди време-пространствени ориентири“, но резултатите от усилията се случват на нивото на представата постигната чрез такива отмествания. В този смисъл опитът за свързване във времеви план е възможен „тук и сега“ чрез общуване с предмети, принадлежащи на другия, докато липсата му остава характерна.
В самия край на стихосбирката, проблемът за вечно сменящите се житейски мигове и вечността се разглежда през призмата на творчеството. В „Животът стига ми за надпис/ на надгробната плоча/ писалката е моето длето/ каква ти личност/ камъкът заменя всеки/ Ще изпиша:/ Аз стоя тук/ до най-древния философ“ времето „тук и сега“ е достатъчно единствено за да може творецът да измайстори надписа за собствената си надгробна плоча, който ще го придружава във вечността, а и ще го представя пред пребиваващите от тази страна на битието. Преминаването от актуалното време през бариерата в трансцендентно непознатото е прието като неизбежен процес. Но то ни отвежда и към факта, че в другото вечно битие лирическата героиня ще има възможността да прекарва времето си „до най-древния философ“. Вече се дава някаква представа и обозримост на битието след прекрачването на житейската граница.
На финала на „Мигове в кибритена кутийка“ Поли Муканова представя пълната изява на трансцендентното и вечното в актуалното настояще чрез образа на Бога-творец, като посочва, че „Писането е единственото възможно авторство/ на Бог“. Оказва се, че двете време-пространства са изначално свързани и разделянето им е невъзможно, защото „Писането е най-страшното оковаване, възелът на/битието“.
Стихосбирката на Поли Муканова „Мигове в кибритена кутийка“ предоставя множество разнородни и разнообразни прочити, както на наглед до болка познатото актуално житейско времетраене „тук и сега“, така и на неясното и често пъти плашещо трансцедентно вечно битие. Това се случва, както през ситуации, които всеки човек може да преживее в даден момент, така и чрез основни за културата сюжети. Но което и от двете да е, в базиса на определено стихотворение ъгълът на интерпретацията успява да добави нови актуални смисли и философски подтекст. Те обаче не капсулират смисъла, а всъщност успяват да го отворят. Това позволява тези творби да бъдат четени, подобно гледането през калейдоскоп – всеки път частите им могат да се напасват по различни начини и да се откриват незабелязани досега значения.

Исова Д. 2010. Мигът – граница и вечност [Интернет]. [Интернет]. Available from: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=269&WorkID=9913&Level=1
Муканова П. 2009. Мигове в кибритена кутийка. София: Алтера.
Ferber M. 1999. A dictionary of literary symbols. Cambridge: Cambridge University Press.

понеделник, 29 септември 2014 г.

Изложба „ЖЕНАТА ПРЕЗ“ – проект на „Група 9“

   Скулптура и слово описват съвременната жена в два паралелни свята. Петнадесет скулптури от дърво и в компанията на поетични текстове, създадени специално за „ЖЕНАТА ПРЕЗ“, ― втора серия от проекта, ще бъде изложена в галерия „Проф. Васил Геров“, Национален дарителски фонд „13 века България“, на 25 септември от 18:00 часа. Първа част от проекта гостува в галерия Червената точка от 19 септември. Изложбите са част от едно цяло, свързано и обвързано от обща концепция и видео, излъчвано паралелно в двете софийски галерии.
  „Група 9” е сдружение от художници дърворезбари и това е техният четвърти съвместен проект. Концепцията, обединяваща авторите извисява дървото като материал за вдъхновение и цели да популяризира съвременния прочит на традиционната за България дърворезба, създавайки смели и авантюристични за традицията скулптури.  Така и универсалната тема за жената през погледа на авторите се превръща в откритие както за тях, така и за публиката.
   В проекта участват художниците дърворезбари: Георги Великов, Георги Митев, Даниел Мирчев, Димитър Митков, Евгений Григоров, Иван Ушев, Митьо Митев, Николай Мартинов, Стелиян Стелиянов, Теодор Дуков, Христо Кирилов и Явор Танев. Специално участие имат и творците: Лилия Поборникова, Диана Василева и Деница Дакова. С авторски текстове, посветени на жената, участват: Тодора Радева, Белослава Димитрова, Зорница Гъркова, Надежда Дерменджиева, Поли Муканова, Бистра Величкова, Диана Петрова, Петрана Петрова и Грациела Димитрова.
  Целта на проекта е да потърси съзвучие между слово и пластика, отразено в многоликия образ на жената – съвременна и вечна. Изложбата надскача обичайната интерпретация на темата и успява де се превърне в предизвикателство за аудиторията, предоставяйки й възможност за откривателство както на взаимодействието между образ и слово, така и между идеите на различните автори.
  „Обазът на жената е вдъхновявал художника през вековете, защото вплита в себе си красота, естетика, мистика и женската неразгадаемост, които са неизчерпаем източник на интерпретации.“ ― обяснява избора на темата кураторът на групата Ивайло Пеев.

понеделник, 13 януари 2014 г.

Карамфилов, ФРАГМЕНТИ



Кольо Карамфилов (1963–2014)

Фрагменти

Ако ще ходиш някъде, си купи бензин, изсипи го на пътя, по който си въобразяваш, че ще минеш, запали си цигара и хвърли клечката. Ще забележиш колко много си изминал.


Ще трябва да ми кажеш, когато хващаш пътя.... ще трябва да ми се обадиш, когато ям ябълки... ще трябва да ти се обадя, когато започнат да никнат дървета от изплютите семки.... ще трябва да направя компот от ябълки.... и на полето, сред ябълките ще нарисувам табела, на която ще пише ТРЯБВА и ще я запаля....


Като не му провървя най-лесното, бе да пререже спирачките. После с глупаво оптимистична усмивка се качи на песимистичното му БУ-БУ. Натисна газта до дупка и се запъти към единствения период от живота му, в който не му се налагаше да мисли.............ДЕТСТВОТО!


Прелитайки над целия модерен свят, той загуби връзката със себе си... и тогава видя една малка точка, и благодарение на скоростта от собственото си разпадане само окото му се блъсна в сърцето и точката се оказа един седящ на скала човек... Всичкото останало от него литна в цялото и се........................


Облаците не могат да се изтрият от гледане....


Купувам облаци на килограм, и два декара небе над някоя южна родина....


Как се правело акварел – хвърляш си четките в реката и наблюдаваш залеза......


Баба ми все казваше ''Ники, Никиии... баба няма да пораснеш''! Колко права се оказа...?!


Да разсипеш усмивка върху официалния си костюм.... на това му казвам събитие!!!!


Тоз, който падне на небето, той не умира....


Усетих го!!!!! В обувките ми вече ходи друг човек...................


Та, който пипне табелата на кръстопът... и после си оближе пръста... ще преживее дните си, където е мечтал... и ще умре, където си поиска!


Изглежда всички сме в една сКептична яма...............


Погледнах и видях... не хората се разхождат по улиците, улиците разхождат хората...


...И като ви писне, писнете и вие...!


Като се натъжи човек, тогава птиците залепват по небето... утрото му е неизгасена лампа от къща, закована в полето...