четвъртък, 24 декември 2009 г.

В навечерието

Клишето, че преди Коледа ставаме по-добри е донякъде вярно. Отрезвяваме се. И сметката е проста – без другите, хората, които ни обичат сме в ничията земя на отшелници, загубили вярата си. Вярата в доброто е общото начало на всички религии. Екстракт, първообраз на човешкото. Правдивият образ. Доказателството се случва преди Коледа. Чудото е именно в това. В проявата на самото доказателство.

Review_01

Стихозбирката “Мигови во кибритна кутиjа” од Поли Муканова, коjа е предмет на денешново претставување, всушност е уште еден прилог кон соработката со литературите од нашето соседство. Во овоj случаj имаме можност да запознаеме автор од Република Бугариjа. НУ Библиотека “Григор Прличев” – Охрид како издавач, без оглед на проблемите со кои подолго време се соочува, дава личен придонес во соработката со Албаниjа, Бугариja и Србиja – земjи со кои оваа година ќе бидат реализирани уште неколку меѓународни проекти.
Определбата на нашата библиотека беше и останува во соработка со Литературниот клуб што работи при неа, да посвети внимание и да афирмира творци што се носители на уметнички вредности. Веруваме дека избраниот автор во потполност jа заслужува нашата доверба, а тоа верување денес го ставаме на проверка пред културната jавност.
Веќе подолго време во светот во теориjата на литературата и во критиката стана вообичаено да се трага по “женското писмо” и феминистичката побуна, речиси секогаш кога авторот е жена. Во поглед на тоа, за да не останеме пократки за толкување од ваков вид, можеме да заклучиме дека Поли Муканова не е ангажирана писателка, што значи дека останува во границите на идеолошката неутралност, а првенствениот интерес ѝ е насочен кон чистата литература.
Познавачите на литературата би можеле да се обидат да направат споредба на поетесата со други писатели што ѝ припаѓаат на бугарската литература, коjа пак, може да се согледува во однос на соседните балкански литератури, но и во однос на руската литература, наjмногу заради плодотворните влиjаниjа во двете насоки. Она што беше охрабрувачко осознание и значеше проект за препев и за обjавување на стихозбиркава, што се заокружува токму со оваа промоциjа, претставуваше ангажман на Литературниот клуб што работи при нашава библиотека, а чиj претседател е токму Зоран Jакимоски, угледен поет – препеjувач на стиховите од Поли Муканова. За изборот на авторот пресудно беше отсуството на забележливо влиjание на книжевни авторитети, пред се` од типот на трите големи музи: Дора Габе, Елисавета Багрjана и Блага Димитрова, односно од руските поети, што му припаѓаа на Сребрениот век, а меѓу нив беа и Зинаида Хипиус, Ана Ахматова, Марина Цветаева...
Сега, кога веќе ги издвоивме имињата што оставаат видливи влиjаниjа, особено во литературите во кои и денес доминира врзаниот стих, станува jасно дека во формален и тематски поглед Поли Муканова има извоjувано целосно слобода, негуваjќи го белиот стих, а темите не ѝ се затворени во кругот на интимата, туку одат подалеку и ги допираат сферите на мудроста. За ваквата определеност на поетесата сведочи присуството на имења на потврдени мислители во историjата на философиjата: Сартр, Хегел, Боало, Бергсон...
Постапката на Поли Муканова се потпира врз примена на ирониjата и во моменти кога пее на сериозни теми како што се животот и творештвото, односно двежењето на историското тркало низ времето. Именувањето на една песна со Homo Faber, што значи дефинирање на човекот како животно што се служи со алатки, бездруго треба да се сфати како израз на сомневањето на поетесата во способноста на човекот радикално да го менува светот. Таа немоќ или ограниченост на моќта, е причина за скепса:
“Категоризациите создаваат шаблони
Матрици на стилот што се губи
Хромозомите во ДНК
мутираат”,
или:

“Животот ми е доволен за натпис
на надгробна плоча”
Неjзината приврзаност кон елиптичниот израз, односно настоjувањето без користење на многу модални зборови да се биде доволно jасен и асоциjативен, виртуозно да се владее на синтаксата и да не се оставаат недоумици околу обликувањето на стиховите, дава блескави резултати и во миниjатурните творби, како дистихот “Први jуни”:
“жолто околу устата
црвилото на детството”
Има многу успешни стихови што jа сликаат егзистенциjалистичката драма:
“ ветерот молчи
ги сменува сезоните со тапети
како во некоj филм
а ние сме во келиjата
си jа бакнуваме судбината
ѝ го jадеме jазикот
и потоа го плукаме
ги исплукуваме зборовите
бесцелни бесполезни
закотвени во молк”
Во поларизациjата меѓу елипсата и ирониjата вметнат е кодот на поетесата, тоа е просторот во коj времето за медитациjа никогаш не може да ни биде доволно, ама сепак нуди одгатка на загадочното и далечното, отворање на светови што ни биле на дофат ама не сме имале можност да ги запознаеме. Ова запознавање се однесува од една страна на творештвото на Поли Муканова, а од друга страна на неjзината творечка посебност, коjа од сите аспекти заслужува читателско внимание. Веруваме дека неjзините нови дела ќе бидат нови предизвици за љубителите на уметноста на пишуваниот збор.


Охрид, Тоде Илиевски

15.05.2009 г.

Review_03

Книга за вечните търсачи


Едва ли има друга книга в най-новата ни литература, писана от жена, като изключим донякъде “9 зайци” на Виргиния Захариева, в която автор и герой така настойчиво да търсят границите на собствената си идентичност. Терапия чрез писането – едновременно бягство от него и спасение в него. Безкрайното търсене - как да изживея живота си пълнокръвно и без остатък, да се разпръсна във времето и пространството и да остана при себе си или за себе си, както би казал един от любимците и вдъхновителите на авторката Хегел.
Всъщност цялата книга е пронизана, изтъкана от диалектиката, но не като интелектуална или тясно философска операция, а като битиен модел, дори по-скоро като пулсация на битието - индивидуалното, личното и цялото. Като напрежение на тези и антитези и непрекъснат синтез между тях. Което, разбира се, отново съвсем неслучайно ни напомня за Хегел, за когото диалектиката е също и начин на мислене, на усещане, на разпознаване.
Лиричекият субект в дебютната стихосбирка “Мигове в кибритена кутийка” на младата, но с немалък опит поетеса Поли Муканова се полага между идентификацията с чуждия опит и интензивното преживяване на собствената интимност, което неизменно и по свой начин пълноценно, макар и болезнено, т.е. почти винаги мигновено и невзаимно. Търсенето на подобие всъщност се оказва намиране и все ново очертаване-затвърждаване на собствените граници, на собствен пристан и/или на липсата на такива.
Това е слово, което усилено брани себе си и съкровеното пространство на своя изразител и автор, подобие на Бащата, Майстора, Бога – на Образеца-вдъхновител; на Лакановия голям Друг, на значимия Идентификатор. Емблематично в това отношение е стихотворението “Homo faber”, където фигурата на б/Бащата задава отправната точка и траекторията на лирическия аз.
Невъзможността и едновременната възможност за лирическия човек са основните улавяни от авторката сигнали на битието, знаците по пътя, белезите на сензитивността, натрупани през годините. Поезията на Пoли Муканова е едновременно сдържана и настоятелна в улавянето на мига и в разтягането му до вечност. Във всяко изживяване е търсен съкровеният смисъл, тайното послание, което сдвоява, примирява и осмисля ефимерното и вечното, баналното и мистичното.
Това е борба между два вечни импулса - търсене на собственото място, очертаването на собственото пространство, което трябва да се отвоюва непрестанно, както и замирането, застиването в нещата, в творчеството, в писането, в другия, в мига като вечност или във вечността като миг. И ако използваме психоаналитичната реторика, особено на автори като Фройд и Маркузе, съвсем спокойно можем да съзрем играта и взаимозаменимостта на двата основни човешки нагона – към Ерос и към Танатос – към удоволствие и по-скоро към насищане и себеосъществяване и към смърт – отново към насищане, но с обратен знак - със знак умиротворяване.
“Трептенето е посока”, но “траекторията е илюзорно пространство” – казва лирическият Аз. Да, и времето също е илюзорно пространство в тези стихотворения – те изразяват пътя на душата, за чиито бродения няма граници. За тях е важен самият процес, дори да изглежда алогичен, защото “алогичността е конструкт на всяка ситуация”.
Въпреки че това е дебютна стихосбирка, стиховете вътре са отлежали – не само като написване, а и като дестилация на преживяното и като една съзерцателна, но и донякъде философска саморефрексивност – може би най-характерната черта на почерка на Поли.
Тя е разделена още от верния усет на Зоран Якимоски на 5 части (македонецът определено засрами българските издатели с безпрецедентното издание - ро̀ден автор - на македонски език преди нашата премиера). Внимателното разглеждане на стихотворенията би ни подсказало, че тази подредба кореспондира и с узряването във всичките му измерения – от възрастовото и вътрешното - до това в писането. И мисля, съвсем спокойно тук можем да говорим за концептуалност.
Затова изглежда и първият цикъл носи името “Луни без небе”, а първото стихотворение говори за детството – това е периодът на несъзнателността и безкрайното опитване. Следващите стихотворения потвърждават артистичното лутане като игра на възможности и несигурността на посоката като игрови момент дори по отношение на стила.
В следващата – “Отправна точка” “отправната точка” вече е намерена, а с това и “траекторията”. Това е своеобразно полагане на устоите, личните, културните, както и собственото вписване в тях (например в имена като Хегел, Кант, Боало и Сартр), което е винаги със съответната доза критичност към битийното многообразие и адекватността му към някакъв общ, но и личен смисъл. Както в едно стихотворение, където има всичко и най-вече самият човек, тъй като “всеки човек е стихотворение”.
В тази част търсенето, пътуването е зададено като норматив за цялата стихосбирка, за цялата душевност на лирическата героиня, която повече от очевидно е автобиографичен конструкт във всички творби. И това е особено отчетливо в програмно стихотворение като “Пътуване към.” Всъщност, ако по необходимост трябва да перифразираме Блага Димитрова, това е едно вечно “пътуване към себе си”, но с ясното съзнание, че траекторията, макар да е осмислена, жадувана, живяна е ”илюзорно пространство”. Защото начало и край няма. Пространство, което е плод на човешка направа, на волево задаване, изменчивост, на несигурност за пътя и смисъла. И все пак част от вечната битийна и човешка диалектика, с която книгата така добре работи, заявявайки го непрестанно, експлицитно и имплицитно.
В тази част и особено в споменатото стихотворение изпъкват заявени още две възлови характеристики и траектории на стихосбирката – уподобяването и самата декларативност. Лирическата героиня живее и пулсира постоянно в тях до оголена откровеност, която е и дистанция, до уязвимост, превърнала се в сила. И все пак тяхната наситеност е на моменти натраплива, понякога по-обяснителна, неизменно склонна в ефектната си фрагментарност към философските изводи и афористичност, които изглеждат понякога претрупани, без това обаче да е явно.
Третата част – “Пиесата” е концентрация на уподобяването - тя така е и замислена. Защото за какво друго може да става въпрос, когато главната тема е любовта. Намирам, че това е най-събраната, прецизна и експресивна част в поетичен, езиков, образен и не на последно място концептуален план. Пиеса, чиято провокативност и размяна на роли в уподобяването и разминаването между мъжа и жената очевидно напомня за Чавдар Мутафов и препраща най-вече към неговия “Дилетант”, но в дълбочината на подобна стилистика и жанровата си не/определимост, при все че решена драматургично като пиеса, струва ми се е без друг аналог в нашата литература.
Уподобяването е разпознаване – по хегелиански, на другия като радикално различния и радикално подобния, в когото се оглежда и легитимира, и моята, и неговата идентичност. Но и двете са процеси вътре в един друг постоянен процес - разминаването. Подобията, се оказва, са отношения между сенки:
“Как си приличат сенките?
Двоякостта на близнаците.
Загубва ли се или се подсилва самоличността по този начин?
Как се мисли през другия?”
(с.54)
Много умело Поли Муканова гради привидно комиксови сюжети или такива, наподобяващи немите филми, с безкрайни гоненици, срещи, сблъсъци и разминавания, с шеметно кинематографично темпо. Това е динамиката на постмодерната епоха, където мъжът и жената са все същите отпреди, но вече “пресичат се единствено в безкрайното на успоредното засрещане”. Където взаимността и себеподобието са или само мигновение, или просто ги няма, но пък има превращения, мутации и имитации, хора-симулакруми.
Безкрайното и безгранично пътуване един към друг и към себе си. Това е динамиката на едно женско писане за мъжа и жената – задъхано, отсечено, но прецизно, дори безмилостно.
А иначе героинята на Муканова, изглежда, прекрасно знае какво е любовта и с присъщата си неподправена и очарователна демонстративност го проявява в “p.s.” - едно от най-добрите и емблематични стихотворения от следващата част “Отвъд алеята на тавана”, а и от цялата стихосбирка.

“имаш, но не притежаваш (...)
идеята за теб съм аз
какво намираш в мен
и аз намирам същото»
(65 с.)
Изобщо това е частта на преминаването отвъд, както подсказва и заглавието. Отвъд илюзиите и това да «храчим думите», тази толкова често срещана болест. Частта на успокоението и умението, и на умеещите, овладяните и овладелите. На тези, които са надмогнали себе си, бидейки себе си. Преминали отвъд, подобни на Единия, Единствения, Неповторимия. И достойни за уподобяване, за сваляне на «отпечатъци». В процеса на движение, в полъха, ненатрапливо, но все пак със следи. Такава е идеята за божественото в книгата.
И какво оттук нататък? След като всичко изглежда изречено, написано? Значи всичко друго ще е post. Още повече, че това си e едно все пак постмодерно писане – накъсано, колажно, цитатно-асоциативно.
“Postantique” – петата част, отново започва с въпроса за божественото у човека: “Е ли човешката комедия божествена?” И вечният въпрос в този случай – мит или реалност? Postantique - това е пространството след и отвъд античната цялост и подреденост, но с нейния творчески харизматично мъдър дух. Времето на последната дума, на рамката и поантата, на изкуството и изкуственото. На реалното и направеното, и на най-проблематичното – пак идентичността.

“Изкуство с обратен знак.”
Реципрочността на въображението.
Дробната черта на схемата.
Това съм аз”
(79 с.)
И тук отново се появява образът на бащата като Майстор и Бог, и на Бога като Баща и Майстор. Но вече героинята чирак, homo faber, макар и със “сподавен, хаотичен почерк”, е с неговия почерк и майстор като него. Дори и само защото е подвластна на “величието” и на “терора на писането” (по името на послеслова). А то е “единственото възможно авторство на Бог”, както ни казва стихосбирката.
Така според Де Ман – “Преставайки да бъде център на езика, азът става език на центъра”. Защото, ако разпокъсаният постмодерен Аз умре или не оживее в своята реализация като себе си, той остава да живее единствено в езика и в своята символност. В оголеността, но и в литературността си, в своята откровеност и в своята направеност. В изкуствеността и изкусността на изкуството, но и в естествеността, в силата на творчеството.
Но това е за тези, които са вечни търсачи. Тази книга е за тях.

Васил Василев

в-к “Литературен вестник”, брой 8, декември, 2009

неделя, 20 декември 2009 г.

Review_02

Мигове в кибритена кутийка. Гравитации на имената

„Луни без небе“ - без атмосфери и гравитации; множество луни, обречени да бъдат отделени; овкусени с конкретика, „покрити със сусам луни”... „Извадени от пещта/ на безвремието”, те носят тежестта на своя край: „последни луни”.
„Мигове в кибритена кутийка” – дебютната стихосбирка на Поли Муканова1 – е книга за заключения в началото край, за събраните като фрагменти, като късове от чужди и свои сюжети проекции на пътя. Това е книга за екзистенциалната тегота и постмодернистичната игра с несполучилите оттласквания към другостта, към множеството средоточия в света. „Мигове в кибритена кутийка” събира и типологизира „трептенията” на началото откъм разнообразието на пожеланите отпътувания и въобразените дестинации.
Стихосбирката на Поли Муканова е единна в замисъла си, разделена е на пет части, които са сами по себе си във висока степен хомогенни и последователни спрямо сюжета на книгата.
В част първа – „Луни без небе” – стихотворенията тръгват от детството („1юни”) и спомнят многократно смъртта – без биографична поредност, но с точки на вътрешнотекстови фактически, метафорични и на междутекстови сцепления, както при многофункционалната препратка към стиха на Гео Милев в стихотворението:
преди да се роди
слънчогледите паднаха
август
години по-късно
продава семки
отброява люспите
плюе върху годините
и поглежда към смъртта
Финалът тегне като предстоящ. Алюзиите се засрещат, за да създадат представата за отложеното време на края, в което е бил изоставен лирическият герой; очакването на смъртта е отменило всички други лични сюжети. Отломъците: „семки”, „люспите”, „речникът по унгарски” – станал ненужен („Мигове в кибритена кутийка”), „захарта в кафето” („Носталгия по отлитащите самолети”, част 4), историите – „кратки като фасове” („Четат между редовете…”2) биват интегрирани в целостта на текста (в диалектиката на началото и края) или изолирани – те, щекотливите, костеливи думи и стихове, които фрагментаризират произведението и бележат местата на неговата непропускливост. А цитатът, парафразата са входовете към творбата, през формата на които лирическият аз гради представата за себе си в перспективата на своето разподобяване. Такава е функцията на познатото от поезията на Георги Рупчев начало в тристишието:
уморена от чудото
почудата
чуждата
Не в линейната последователност или в литературните контексти, а във вертикалния ред е опитът са се овладее лирическата творба – в припознаванията между самите стихове, в общите места на корена и звукописа. Всяка дума е троп – метафора – „трептене” около своя референт. Тя е отпътуване, отдалечаване, усамотяване…
Стихът приема образа на вектор: с яснотата на своето начало той трябва да очертава пътища и да проектира края им. „Отправна точка” – следващата част на „Мигове в кибритена кутийка” – започва с оптимизма на първия текст: „Началото е отправна точка на създаващия се/ хоризонт” и стига до скептицизма на „Пътуване към”: „Тъпчем своите отправни точки/ до крайност/ до зачатъка на траектория,/ до смислеността/ на извървения път”. Сартр, Хегел, Кант – новите за книгата лирически герои – са имената на началата, на избора, на пътя като рефлексия, като обръщане към опорната точка, която вече не би могла да бъде същата: „…изплъзване и цел/ вечно завръщане към/ центъра на липсата…” Началото и краят се срещат и разминават в точката на невъзможната дефинитивност (тук ще си спомним за „Единадесет опита за определение” на Георги Господинов): светът трябва, но не може да бъде закрепен нито в простия израз, нито в сложната теоретична конструкция. Всяко изричане е отместване, думата е самата проекция на пътя. Условна е отправната и крайна точка на всеки стих. Едно от леснопостижимите в книгата определения е схванатото като движение стихотворение:
кой търси perpetuum mobile
и вечните неща
като всеки човек е стихо-
творение.
(„Кой търси поезия в любовта…”)
Отделеният жанрово и визуално в книгата поетичен текст „Пиесата” („в три центричности” – „тя”, „той”, „той/тя”) е нов разказ за опита с дефинирането. Бидейки драматургично произведение, жанрът на пиесата имплицира срещата и конфликта; тя означава самото предизвикване на другостта. Със заглавието си текстът на Поли Муканова тематично извежда напрежението в неговата абстрактна форма и именува с местоимения агентите му „той” и „тя”. Тъкмо между абстракцията и конкретиката обаче се разполага дефиницията; тя осигурява овладяването, ограничаването на конкретното чрез застопоряването му в известни понятия и реалии. Сложни планове и комбинации кроят един другиму двамата герои – по правилата на своите игри той се опитва да дефинира нея, тя се опитва да дефинира него. Той: „дефиниция 1: анализ – откриване на съставките/ и начин на комбиниране на даден комплекс”; „дефиниция 2: синтез – откриване на/ комплекс, състоящ се от дадени съставки,/ съчетани по даден начин” (…) „Е5 kh6 ta5 oc6 khc6 dxc6 oxc6”. Тя: „Играе дама всеки ден (…) Има ли някакъв механизъм, който да отмени/ сводимостта на ходовете?/ Да разполови квадратите?/ Да отложи затвореността?/ Решение: Да се умножи по стените на/ квадратите/ и намери лицето си.”. Героите геометрически разграфяват и оразмеряват пространството, отделят мястото за другия, но той се изплъзва, остава само проекция, защото обикаля в други орбити, играе роля в чужда пиеса (текстът напомня нееднократно за прозата на Чавдар Мутафов). Всяко изключение започва само да създава правило, те се умножават, навързват се в система, усложняват се до абсурдност, отдалечават срещата до безкрайност – тя е изцяло хипотетична, а „Пиесата” може да бъде четена като силно иронична: „пресичат се единствено/ в безкрайното на успоредното засрещане/ в n-тата проекция на паралела/ в екваториалното завъртане/ за части от секундата”. Когато срещата не може да се случи, остава само другият да бъде последван в жестовете и думите на неговото отдалечаване. В „Епилогос” тя (като една друга героиня – Татяна Ларина) „прочита същите книги от неговия рафт и/ потъва в образа…”; той „намира записките в същата библиотека/ където всеки образ има тъждество.” Той и тя не могат да бъдат приближени, но тъждеството на образа стабилизира отстоянието между тях, за да сложи край на драмата. Постмодернистичният излаз от състоянието на дефицит в комуникацията между Аза и другия е в жеста на повторението. Той остава като стратегия в последните две части на книгата - „Отвъд алеята на тавана” и „Postantique”.
Фрагментарни са стиховете в „Мигове в кибритена кутийка”, тишината предхожда и следхожда всяко тяхно изричане: „закотвени в мълчание” („Повеят на вятъра…”). Фрагментите изговарят своята мимолетност; те не построяват цели истории, а чрез тяхната невъзможност бележат откъслечността на човешкото присъствие в света: „в какво сме достоверни/ ние скрепените в мълчание и глътки/ в перото/ в живота/ един е почеркът/ окото се озърта/ само нищото е всеобхватно”. Непрозрачните, случайни изрази се явяват останките, спасени от тишината и удържани в реалността. „Реалността е винаги недостиг” („Части на речта...”). Другият бива избавен с описване, с изрисуване на неговия образ, извършвано със съзнанието за непрекъснато му отместване и недостижимост:
наслагвам контурите
всеки ден
час по час
(„Портрет от първи прочит: диптих”)
Но да рисуваш образа на другия означава да рисуваш образа на самия себе си като изплъзващ се от ръцете на онзи, който е понечил теб да нарисува:
Реципрочни сме само в своето движение,
в своето извайване.
Ръцете кой ще ми вземе?
(„Homo Faber”)
С всеки жест на извайване Азът изземва властта над началото: „Пиша като баща си./ Аз съм неговия сподавен, / хаотичен почерк”. Началото, което носи паметта за своята повторимост, нулира тягостта на края. Отложеният край от първите стихотворения на „Мигове в кибритена кутийка” е вече изпреварен от началото в последните произведения в книгата.
Това не е истина.
Това не е имитация.
Това не е сън.
Това не е това. (…)
(„По Рене Магрит”)
Това е стихосбирка, която улавя антигравитационните полета на думите, за да ги удържи във формата на парадокса, за да очертава силуета на непонятното „отвъд”, в който да събира образа си човекът. „Мигове в кибритена кутийка” е мислена книга. Въпреки че стихотворенията са писани през различни години, в тях са се задействали нови гравитационни сили, които удържат техния сюжет в единство и отключват междутекстовите прочити, които да ги включат в контекста на съвременната българска поезия.
1 Под същото заглавие „Мигови во кибритна кутиjа” (Охрид, 2009) и с известни промени в съдържанието книгата дебютира половин година по-рано в Македония.
2 Това стихотворение може да се чете в диалог с „Камък” на Яница Радева и със стихосбирката „Парцел № 17” на Камелия Спасова.

Надежда Стоянова, докторант към катедра "Българска литература" в СУ„Св. Климент Охридски“


11 декември 2009, Littera et Lingua.

© 2004-2009 by Littera et Lingua. Licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported License.
ISSN 1312-6172