Както би могло да се приеме нещо, добавено в началото,
така би могло да се приеме и нещо, отнето от края.
Но това отнемане също би било неразумно.
Лайбниц
В края на краищата къде се спотаява началото?
Когато друг постави точката, в какъв препинателен знак се превръщаш?
Разменяме посоките – ти, вземи си точката и заскоби началото, аз ще стъпвам по реда на точките в търсене на недоумяващото многоточие.
Аз съм на другия полюс – в края на краищата, къде е средата на срещата. Защо вървиш против посоката, себе си, екватора?
Къде засрещаш началата, щом винаги поставяш точката?
Пунктир мълчание, отваряш уста във формата на апосиопеза...
Кой определя посоката, коя ръка движи часовника на очакването, кой се произнася категорично без категорията друг...
Началото, в края на краищата, търси поне своята златна среда, златно сечение, златно кюлче, което да натежи и стопира края, свършека, изчерпаността на историята, която не може без край.
Но защо краят изпреварва началото, защо костенурката достига заека и каква е историята само с начало и несъгласуван край.
Епилогът е лепнат на челото на началото. Краят е прибързан, в края на краищата там се помещава точката, хвърлена, за да спаси историята от (не)очакван край.
Няма коментари:
Публикуване на коментар