Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично [интервю]

Войната обезличава... тази сриваща оптика, през която виждаме света за съжаление. Това са неизлечими спомени, които изпитваме в нашето настояще. Реално сме свидетели на тази ситуация, която рефлектира върху всички по един или друг начин. Цената на войната е реални човешки животи. Това е разменната монета. Човешкият живот е абсолютно обезценен и това е най-лошото – това е маркерът, независимо коя война от кого и къде се води.

Разговаряме с Поли Муканова за новата ѝ книга „Пристан за отшелници“, която излезе от печат буквално преди няколко дни. Тя е съчетание от стихотворения и фрагменти - кратка проза. Както самата Поли Муканова казва: „Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения.“ И така, в този лабиринт и игра на думи, ние очакваме да намерим себе си. 

"Пристан за отшелници" ни разказва за възможността да се отделим от земното, което толкова много ни "придърпва" чрез своята гравитация. Разговорът с поетесата Поли Муканова е като глътка свеж въздух, защото последната ѝ книга е нов поглед към всекидневните теми и това, което ни заобикаля, претворени чрез невероятен и вълнуващ поглед. Градските образи оживяват пред нас в нова светлина, разказани по приказен начин. Съжителстват поезия и фрагменти, кратка проза, но те са идейно близки. За тази книга се изисква кураж и сила, за да бъде видян, осмислен и претворен по такъв начин светът ни.

Поли Муканова ни показва това чрез своя деликатен и философски прочит, като същевременно ни дава надежда, която ние като читатели можем да уловим на страниците на книгата.

"Пристан за отшелници" е името на новата Ви книга. Моля, разкажете ни за нея, без да издаваме всичко?  

„Пристан за отшелници“ излезе от печатницата преди броени дни. Жанрово е обединена от поезия и кратка проза – фрагменти. Да започнем от корицата – отвън навътре, защото тя е един предварителен прочит. За нея заслуга има Капка Кънева, която е художник и на първата ми книга, излязла през далечната 2009 г. Самото издаване е дело на фондация "Емили" с основател и неин двигател Таня Николова – талантлива поетеса и издател перфекционист. Това бе и причината да се насоча към нея и веднага да намерим общ поглед върху това, което си представяме като резултат от съвместната ни работа. На сайта на фондация "Емили" може да се види каталога и оттам да се добие представа за това важно сцепление между съдържанието и това как да изглежда книгата – тази спойка, която всъщност представя крайния продукт в една изящна форма. Другото, което искам да откроя е, че редактор на книгата е проф. дфн Жоржета Чолакова, която е бохемист, преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, също и поетеса. Тя написа и рецензия, която е включена в самото издание. Доц. Кристиян Енчев направи критически прочит за фрагментите с философски привкус. Той е от Института по философия и социология към БАН и е поет. Неговият текст също може да се открие в стихосбирката.

Тя съдържа стихотворения и фрагменти. По какъв начин се съчетават едновременно поезия и кратка проза?

Новата ми книга събира тези два жанра, които всъщност не са толкова далечни и взаимоизключващи се. Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения. Има симбиоза. Разбира се, читателят е този, който тепърва ще разкрие това сцепление.

Какво усещане според Вас дава поезията на читателя и какво му носи прозата? 

Най-важно е посланието и добрата история, искреността на автора, която читателят безапелационно разпознава. При поезията естествено акцентът пада върху емоционалността, палитрата от чувства, събуждане на възприятията, мигът е всичко в този жанр, уловимостта на стихии, бушуващи в душата. При прозата имаме бавно потапяне в сюжета, ставаме част от един голям наратив, един свят, който с бавни трепетни стъпки припознаваме като своя територия.

Да поговорим и за Софийските символи, които са претворени чрез своеобразна поетика на града – пр. стихотворението за "Женския пазар", за "Ротондата", за купола. Това още едно ниво прочит ли е или друг начин на осмислянето им?

Импулсът, който ме вдъхнови да се вгледам в своя роден град, е участието във фестивала „Софийските метафори“. Знаем, че човек най-малко се оглежда в мястото, което пребивава. Открива го едва, когато пътува. Тогава неговите сетива се отварят и за да обърна внимание върху столицата, причината бе един международен форум, в който участвах миналата есен. Неговото име е „Софийските метафори“, който даде име на едноименния цикъл в книгата. Там ни бе поставена задача да опишем собствените си впечатления от разходката, която е натоварена с много символика. Това ме инспирира, даде ми подтик и насока да предам това, което винаги съм усещала, но може би съм чакала нещо външно, за да му обърна внимание. Той осмисля една градска поетика.

Разкажете ни за пътя, който изминахте и който претворихте за нейното написване? 

Има 7 години от появата на предишната ми книга с поезия „Мидите имат две страни“ през 2015 г. Тя спечели конкурса „Помощ за книгата“ на Министерство на културата. Стихотворенията в „Пристан за отшелници“ са от последните 7 години... в случая това са и първите 7 години на тази книга, ако мога така метафорично да се изразя. Интересно е, че фрагментите също са като стиховете, тъй като са тематично разделени – с житейски привкус, с по-всекидневна тематика и има отделен цикъл, който е в памет на философа доц. Христо Стоев. Той е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и е талантлив автор на фрагменти, издадени през 2015 г. от издателство Ерго. Той щеше да бъде и редактор на „Сизиф дали е бил щастлив?“, но за съжаление почина. Има фрагменти, които съм посветила на него. Книгата е натоварена с паметови следи, защото е важно темите, идеите, хората да се обвързват по някакъв начин, защото всички ние сме вдъхновени от дадени текстове и личности. Нищо не започва само и единствено от нас. Това е моята житейска философия – необходимо е да се правят връзки в литературата, да се създават мостове, защото всички вървим по един голям път и е важно да имаме диалог, както и комуникация в този по-съвременен контекст.

Има вид закачка чрез препоръките за четенето на фрагментите – могат да бъдат четени непоследователно, както и „вечер, преди лягане, да се чете по един”. Това по-скоро намигане към читателя ли е?

Да, това е своеобразно намигане, но мога да кажа, че се появи доста естествено, тъй като предишната ми книга „Сизиф дали е бил щастлив?“, която излезе в началото на тази година – там различни читатели ми бяха споделили, че всяка вечер четат по един фрагмент преди лягане. Това ми даде основание. Има и ирония при писането на тези предписания, защото четенето е индивидуален акт. Всеки решава кога и как да чете.   

Всеки един от нас извървява своя път, за да достигне до нещо, за да се развие, за да заслужи успеха. Кога се превръщаме в отшелници и кога е важно да имаме пристан? 

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично. Както съм написала литературата е пристан за отшелници – това е моята житейска котва, която ми помага да запазя равновесието във всекидневния хаос, във вселенския поток, в който всеки от нас е само частица, космическа прашинка.

Кога "отшелник" се превръща в неразбираемо, в изолирано понятие?

Отшелникът понякога е необходимост, чрез която всеки от нас търси такъв пристан. Необходимо ни е такъв вид отшелничество, защото това е доста здравословно от гледна точка на житейската динамика, в която сме потопени. Хубаво е всеки да има пристан, за да може да намери и открие себе си, за своите цели, основания и в крайна сметка, за да бъде полезен на другите, защото ние сме част от социума. Живеем в общество и имаме зависимост един от друг. Всеки един от нас е отшелник в един или друг смисъл, в един или друг момент от своя житейски хоризонт. Това е с положителен знак.   

Какво за Вас е важно читателите да усетят, да уловят, да запомнят за себе си от Вашата книга? 

Да намерят в моите думи своите светове, да изградят вътрешни мостове – това е и смисълът на литературата – да свързва, приобщава чрез посланията. И в крайна сметка да създава един по-добър и поносим свят, в който човешкото трябва да е смислова категория. Войната обезличава... тази сриваща оптика, през която виждаме света за съжаление. В предишната книга „Сизиф дали е бил щастлив?“ има един фрагмент за баба ми. Тя ми повтаряше: „Няма по-страшно нещо от войната“, а тя самата беше преживяла Втората световна война в София. Това са неизлечими спомени, които и ние изпитваме в нашето настояще. Реално сме свидетели на тази ситуация и рефлектира върху всички нас по един или друг начин. Цената на войната е реални човешки животи. Това е разменната монета. Човешкият живот е абсолютно обезценен и това е най-лошото – това е маркерът на войната, независимо коя война от кого и къде се води.   

Освен с поезия, в нея има и философия - деликатен поглед към света ти. Защо ни е нужна и философията, да не забравяме за нея? 

Имам един фрагмент от „Сизиф дали е бил щастлив?“ Там се казва: Философията не е за всеки. Но пък всичко е философия. Светът е устроен така и ние трябва да настроим своя поглед в тази деликатна тъкан – по този начин по-добре ще разбираме себе си и своето място в света. Надявам се моята книга „Пристан за отшелници“ ще напомни, че не трябва да забравяме за това.

Само на читателите на ФрогНюз предлагаме няколко произведения от новата книга на Поли Муканова

Нос

            Влюбвам се в носове – чипи, строги, с лека гърбица. Носът всъщност кодира нещо уникално в анатомичното възприемане на лицето. Носът е сянката, профилът, белегът, чрез който разбирам много. Не „по очите ще го познаеш“, а „носът му говори“. Това не е празнословие. Има смисъл в носа. Неслучайно императорите са изсичани на монети не анфас, а в профил.

ТЕРОРЪТ НА ПИСАНЕТО

    Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има. Писането е единственото възможно авторство на Бог.

СОФИЙСКАТА РОТОНДА

бетон

монолитна стража

караул

охраняващ

една

запалена

свещ

                                Ротонда

                                            София

ЖЕНСКИЯТ ПАЗАР 

толкова нежност 

на грубия паваж 

Какво купуват жените? 

различни истории 

1 кг щастие 

добре 

претеглено 

2 литра самота 

2-3 щипки 

бързи разговори 

В тълпата намират 

някогашните 

продадени 

женски сърца 

Времето е 

мълчаливият им 

господар. 

* * * 

Светците 

озаряват 

купола 

на вечната 

надежда 

че 

Другият 

съм аз 

Д-р Поли Муканова е поетеса и преподавател. Родена е в София. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Магистър е по творческо писане. Дисертацията ѝ е на тема: "Четенето и читателите в българското общество (1878–1944): Институцията библиотека". Академичните ѝ интереси са в областите –  история на книгата и четенето, културна и социална история, теория на литературата. Тя преподава Книгознание, История и теория на четенето, Библиофилство, Традиционни библиотечни услуги, Библиотеки, култура, история, Академично писане, Социални мрежи за библиотекари (магистри), Дигитализация на приписки (магистри). Муканова има пет издадени книги с поезия и прозаични фрагменти. Това са: „Мигове в кибритена кутийка” (2009), „Amor fati” (2012), „Мидите имат две страни” (2015), „Сизиф дали е бил щастлив?” (2022). Най-новата ѝ книга е "Пристан за отшелници". Нейни произведения са публикувани в „Литературен вестник”, „Словото днес”, Книжевно житие (Скопие), LiterNet, e-Lit, Public Republic, в сборника „Facecontrol“ (2005), в алманаха „Ах, Мария“ (2009), както и в антологията „Kenga e Detit“ (2010) на албански език и др.

Интервю на Ирина Тодорова с поетесата Поли Муканова 

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично. // ФрогНюз, Интервю на Ирина Тодорова, https://frognews.bg/inteviu/poli-mukanova-pred-frog-vseki-namira-svoia-pristan-svoeto-uedineno-miasto--bukvalno-metaforichno.html [29.11.2022]

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г.

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г. 
Във връзка с излизането на българския пазар на последната му книга „Пражкото гробище”, известният писател Умберто Еко дава интервю за Дарик радио, в което между другото прави неприятни констатации относно родната действителност:
– Г-н Еко, след доста дълго забавяне на българския пазар ще излезе Вашата последна книга „Пражкото гробище”, която предизвика доста разгорещени реакции в редица западни държави. Защо се забави толкова издаването й в България?
– На този въпрос би трябвало да отговорят българските издатели, но аз лично не се учудвам. Наблюдавам вашата страна отдавна и знам, че тука нещата се случват или с голяма доза закъснение, или изобщо не се случват.
– Какво имате предвид, като казвате, че ни наблюдавате?
– Интересни сте ми. Виждате ли, навсякъде около вас ври и кипи, светът се променя. Свидетели сме на революции и протести, като започнем от арабския свят, минем през Щатите, Европа и стигнем до Русия. Хората се обединяват в опит да задават въпроси, да търсят отговори и да предизвикват промени. България е една от малкото страни, в които някак си тези неща остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично. По скоро някак си по задължение, а не с истински хъс и емоция.
Не градя впечатленията си само от последните години, но и от времето, когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят. И тогава във вашата държава промяната премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка. Вие бяхте и си оставате прецедент, властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.
Обществото ви прилича на подритван от тълпата човек, оказал се не по своя воля в центъра на протест, опитващ се да си пробие път през множеството, но вместо това понесен от него. Този човек не знае
накъде го водят, не знае какво се случва, не желае да участва в този протест, но не знае как да излезе от тълпата. Единствената му цел е да се отскубне и да намери сигурно място, откъдето да може да наблюдава ставащото, но не и да участва.
Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил.
– Не сте ли прекалено черноглед? Не мислите ли, че България всъщност е в ролята на мъдреца, наблюдаващ от висотата на своето познание случващото се в света, осъзнал, че всичко е суета на суетите? – За съжаление не. Според мен България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията
и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени. Нима е възможно в 21 век, в пределите на Европа, изграждането на пътища и метро да бъде считано като огромно постижение, откриването на пречиствателни станции, обновяването и ремонтирането на различни сгради да бъде значимо събитие? Та това са нормални функции на държавата. Какво значимо достижение е това да асфалтираш път, докато другите строят космодруми, изследват космоса, създават иновации и развиват модерни технологии? Можеш ли да се хвалиш, че по улицата няма дупки, докато по тротоарите не можеш да вървиш? Че строиш църкви, а закриваш болници? Че прокарваш пътища, докато се обезлюдяват градове и села?
Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости, огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.
– Нима наистина смятате, че обществото ни е неспособно да излъчи хора, които да променят това апокалиптично бъдеще, което описахте?
– От това, което виждам, не бих могъл да ви обнадеждя. Обществото и не само вашето се дели на три части:
Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето. Тези, които са се втренчили в миналото, се гордеят с постиженията на предците си, но са неспособни да им подражават, именно защото живеят с миналото и не осъзнават реално протичащите промени около тях. Те дърпат страната назад, искат да върнат това, което е било, но нещата се променят и това, което е вършило работа вчера, днес я спъва. Ако вашият княз Борис бе като тях, то надали щяхте да имате азбука и собствена писменост.
Тези, които живеят в настоящето, те се интересуват само от себе си, ден за ден, всеки ден. Едни заради бедност – душевна и материална, други заради алчност! Едните са обзети от страх, стрес и апатия, а другите
от корист, завист и жажда за плътски удоволствия! Те смятат, че парите са основното средство, което ще реши проблемите им, ще им даде сигурност и стабилност. Те са жертва на промените и вярват, че с пари могат да си осигурят един остров на спокойствието, където спокойно и блажено да изживеят дните си, без да се налага самите те да се променят. Те живеят в безвремие, в едно безкрайно тягостно настояще, вкопчили се в днешния ден, страхуващи се от утрешния. От тях не можеш да очакваш нищо, те не могат да се борят, защото не знаят за какво.
Тези, които живеят с мисълта за бъдещето, те са хората, които движат света. Те осмислят това, което е било и това което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие. Те са откривателите, мислителите и идеолозите на обществото. Те са строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма. Те са тези, които търсят смисъла на живота.
За съжаление, при вас тези, които гледат към бъдещето, са подложени на убийствен натиск да бъдат претопени в останалите две групи. На тях не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си. Тези хора обаче, не приемат и никога не са приемали с примирение наложените им ограничения, и не
са се поддавали на натиска на апатичната маса. Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност. България не е това място – там тези които мислят за бъдещето емигрират! А тези, които останат, биват смазани.
Пагубното за България е, че нейните управници са само люде, принадлежащи на първите две групи. Те дават за пример миналото, без да имат поглед върху бъдещето. Те следват чужди указания, чужди напътствия и служат на чужди интереси, в името на собствената си настояща моментна облага. Те са празни, кухи, безидейни. Те сочат грешките на миналото, за да оправдаят настоящето, докато се страхуват от бъдещето. Това е вашият елит.
– Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория?
– Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни. 

Нови фрагменти 2022 - втора част

* * * 

Впечатлението на читателя отвъд текста и прочетеното. Как всъщност се раждат историите, щрихите отминал живот, които палитрата на писателя оживява.
Жълтият чадър на гардероба, очакващ следващото лято, е герой, влизащ в кадъра, във въображаемата емоция на литературата.

* * * 

Личното – реалната очебийна картина няма статут на неприкосновена зона.

Това е глината на писателите, която смесват с непремерена доза въображение.

* * * 

Всичко може да се популяризира, дори „елитарното изкуство“. Когато някой го определя така, предварително поставя стена и знак за недостъпна зона пред мнозинството.

Маркерът „елитарно изкуство“ се предпоставя по две причини:
1. изискване на автора за ограничена публика;
2. безсилие на автора, което да изкупи вината за „неразбираемостта“ на културния артефакт.

* * * 

Езикът е двуглава ламя. Крайбрежното заведение с надпис „Южен полъх“ при миража от светлинни отблясъци на плажа туристическият поглед разчита като „Южен плъх“.

Една илюзия, която остава.

* * * 

Добрият съвет винаги идва не толкова от мъдрия, колкото от благородния човек.

* * * 

Мълчанието е злато, действието – платина.

* * * 

След написаното дори само от Ницше, няма какво да оспорим. Така е. Волята за власт на всички нива ни просмуква – до фибра. Тя е бодър съзаклятник, който чертае всеки ход, програмира всяка тленност на тази алчна земя.

Затворен комплекс

Величествен изглед към морето – с рамката на погледа, най-скъпата гледка на целия полуостров.

Жълтите шезлонги около басейна – две маргаритки, скромно подкрепящи се една до друга под жаркото слънце. Разбудени от пръските вода, хвърлени от затлъстелите тела на обитателите на затворения комплекс, комплексът на заключените сърца.

Басейнът като микросвят. Миниатюрните камъчета – изящна мозайка от синева.
Плуването в горещото пладне е монотонен акт от плиткото до мястото за възрастни, където водата стига до брадичката.

Достолепна дама се съревновава със себе си и с невидимата публика – гости на съседката, обсъждащи оживено на цветната маса с коктейли истории за отминали пътувания.
От балконите любопитни погледи стрелкат случващото се – животът в затвореното сърце на комплекса. Съревнованието продължава. Възрастна двойка също
се отправя с хавлии на рамо към басейна. Доскоро провокирал интереса единствено на малкото момиче
с пояс, плацикащо се доволно в единия край на синята кутийка, на синьото око, отразяващо небето.
Жестът на плувците е белег за притежание, за влизане
в платената и обща площ, която имат. И никога не е достатъчно да покажат каква част от затворената синева притежават. Като спасителен пояс или пояс на удавник, за който мигът е по-ценен от притежанието.

Август, 2022 г.

Първа публикация: 

Литературен вестник, год. 31, бр. 33, 28.09–04.10.2022, стр. 16. 

Водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова

Ето линк към броевете: 

https://litvestnik.com/%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/

Нови фрагменти 2022

* * * 
Помня преди заспиване на вилата, в малката стая с трите легла – баба ми и съседката, дошла да пренощува при нас за компания. 
Баба ми започна да брои колко са останалите обитатели, живите съседи. 
Смяхме се. Изникваха спомени, весели истории. Странно броене. 
Последното броене. 
Години по-късно не броим, само споменаваме с добро мъртвите, нашите баби и дядовци. Някакво успокоение, че преходността е стрела, пронизала живота, и спомените са вечният непрестанен диалог с отвъдността. 
Броенето продължава.

* * * 

Изненадващ обрат. Влизам в американски бар в Амхърст, Масачусетс. В притъмнената обстановка се чува оживена глъчка, стъклени поздрави. Наливна бира с родословие. 
Доближавам се до бара да поръчам и някаква светкавица във времето, процеп, през който попадам в 90-те години на XX век. 
Пред очите ми е Кърт Кобейн. 
Със светлата коса, разпознавам го, същият от снимките.
Ето какъв е бил и аз съм до него на бара. 
Понякога е много лесно да се докоснеш до своите спомени, до настоящето, което ги крие.

* * * 

Да трупам тъгата на своите житейски наблюдения, облечени в прозаични ритми, и накрая след мен или малко преди края да изтръскам от торбата товара, носен през годините. 

Дали ще е златно покритието или безсмислени мастилени следи – оценката на времето ще покаже. 

Първа публикация: 

Литературен вестник, год. 31, бр. 33, 28.09–04.10.2022, стр. 1. 

Водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова

Ето линк към броевете: 

https://litvestnik.com/%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/

Фрагментите из медиите - представяния на книгата „Сизиф дали е бил щастлив?"

2023 г. Рецензия на д-р Иван П. Петров в Литературен вестник, https://litvestnik.com/2023/02/15/%d1%81%d0%bf%d0%be%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%b3%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%ba%d0%bb/

Арт ефир, БНР, с водещ Силвия Чолева, 12.05.2022,

https://bnr.bg/post/101645813

Сутрешен културен блок на телевизия Bulgaria on air, 13.05.2022, https://www.youtube.com/watch?v=FahTDXO7fiI

ДИАСКОП, https://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=5272

Агенция БГНЕС, 13.05.2022, https://www.youtube.com/watch?v=6vzQOM0t73E

вестник СЕГА, https://www.segabg.com/category-culture/poli-mukanova-lepi-fragmenti-usmivkata-na-sizif

e-Lit Сайт за литература, https://e-lit.info/index.php/fragments/1991-2022-05-20-05-28-23

Рецензия на доц. Ани Бурова в Литературен вестник, https://litvestnik.com/2022/07/27/%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%b3%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d1%81%d0%ba%d0%b5%d0%b7%d0%b0/

Радио Алма Матер, водещ: Румен Спасов, https://knigizavinagi.com/ [13.09.2022]

Разговор за фрагмента с Поли Муканова в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 25 октомври 2022, https://www.nationallibrary.bg/www/2022/11/07/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D1%81-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8-%D0%BC%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0/ [29.04.2024]

Фрагментът като сгъставяне на погледа, Йорданка Белева, Портал за култура, изкуство и общество, https://kultura.bg/web/%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B3%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4/ [29.04.2024]

Пловдивският сайт за култура и изкуство "ДИАСКОП"

 

* * *

Светът е стар. С паче перо продупчвам листовете на отсъствието.

* * *

В полиграфическия комбинат вестникопотокът е застинал. Стари, залинели заглавия. Актуалността е била вчера. Кой чете вестници? Те са с няколко хода назад. Бъдещ архив на електроннотo.

* * *

Пиша писма и чакам отговори. Електронни гълъби пускам. Всемирът мълчи.

* * *

При наличие на всички комуникационни средства се получава големият срив в общуването, развален телефон в епохата на „умните“ устройства. Какво липсва?

Простият човешки слух – сетивото, което затапихме със слушалките на егото си.

Да не чуваме Другия, а собственото си его, да сме затворени в своя свят и да улавяме единствено ниските честоти на безразличието.

* * *

Лица, видени само в дигиталното пространство, образи, които при среща изненадващо ни стряскат с плътността си, и облика на човешкото, това, което трябва да набавим отново. Отвъд технологичното пикселиране на всяка фибра в образ без човешкото подобие.

* * *

Единственото заблуждение е, че сме абсолютни.

Линк към пълната публикация: 

https://www.diaskop-comics.com/?term=%D0%9C%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0&p=1

АНКЕТА (въпроси към български поети, третиращи антични мотиви)

В какви моменти се обръщате към античната тематика и има ли конкретни поводи за този творчески интерес?

Отговорът може да е излишно пространен, но бих дала като основен мотив – търсенето на сюжети и теми от античната литература и култура.

Кои са античните теми и/или образи, които ви привличат и с какво?

Литературата е висшата проекция на митологичните архетипи. Литературата е безкрайното внедряване на античната парадигма в културния опит.

Имате ли определена целева група, към която адресирате творбите си, и как се вписва в подобно адресиране античната тематика? Очаквате ли, че читатели, които нямат знания за античността, биха разбрали творбите, в които тя присъства, и как виждате отговора на съвременния читател на античната сюжетика?

Сетивност към философската поезия е имплицитното „изискване“, стоящо пред т.нар. публика.

Да, вечните сюжети са винаги „разбираеми“. Такава е презумпцията.

Вашата творческа работна практика включва ли запознаване с антични ресурси?

Да.

Ако да, то какви са пътищата, по които достигате до античните първообрази (текстове на оригиналните езици, преводи, коментари, чуждо творчество, реципиращо античната тематика, критическа класическа и/или литературна рецепция, изкуства)?

Използвам изброените типове първообрази на антични модели – преводи, коментари, чуждо творчество, реципиращо античната тематика, изкуствата, които въплъщават античните модели.

Как се отнасяте към творчеството на чуждестранни или български поети, които по някакъв начин преработват античните текстове? Някой от тях оказал ли е по-специално влияние върху вас?

Кирил Мерджански мога да посоча като името, което в най-силна степен проявява връзката с античното в своята поезия. Така виждам и съвършената следа, на която съвременното слово може да отстои. Перфектната симбиоза.

Какви други теми (различни от античните) ви занимават като творец? Какво е мястото на античните мотиви в цялостния ви творчески поглед и възприемане на света, как се свързват античното и модерното, античното и българското или античното и личното?

Postantique е стихотворение като пример за моя прочит на античното, без което постмодерното е вял преход. Скрит манифест, постановяващ античното като първата проява на културния модел, който и днес неспирно експлицираме в изкуството (в най-общ план).

Как вие лично възприемате античните текстове – като извор на творческо вдъхновение, като извор на универсални и непреходни ценности, които постоянно биват претворявани от традицията, като инструмент за една общочовешка (европейска) свързаност и съхранение на обща културна памет, като модели за разбиране на света, които са валидни и днес?

Валидността на митотворчеството няма нужда от верификация, защото културната памет е продукт на античния модел. 

http://arionbg.info/wp-content/uploads/2013/01/8-anketa_Mukanova.pdf