събота, 19 ноември 2022 г.

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г.

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г. 
Във връзка с излизането на българския пазар на последната му книга „Пражкото гробище”, известният писател Умберто Еко дава интервю за Дарик радио, в което между другото прави неприятни констатации относно родната действителност:
– Г-н Еко, след доста дълго забавяне на българския пазар ще излезе Вашата последна книга „Пражкото гробище”, която предизвика доста разгорещени реакции в редица западни държави. Защо се забави толкова издаването й в България?
– На този въпрос би трябвало да отговорят българските издатели, но аз лично не се учудвам. Наблюдавам вашата страна отдавна и знам, че тука нещата се случват или с голяма доза закъснение, или изобщо не се случват.
– Какво имате предвид, като казвате, че ни наблюдавате?
– Интересни сте ми. Виждате ли, навсякъде около вас ври и кипи, светът се променя. Свидетели сме на революции и протести, като започнем от арабския свят, минем през Щатите, Европа и стигнем до Русия. Хората се обединяват в опит да задават въпроси, да търсят отговори и да предизвикват промени. България е една от малкото страни, в които някак си тези неща остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично. По скоро някак си по задължение, а не с истински хъс и емоция.
Не градя впечатленията си само от последните години, но и от времето, когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят. И тогава във вашата държава промяната премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка. Вие бяхте и си оставате прецедент, властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.
Обществото ви прилича на подритван от тълпата човек, оказал се не по своя воля в центъра на протест, опитващ се да си пробие път през множеството, но вместо това понесен от него. Този човек не знае
накъде го водят, не знае какво се случва, не желае да участва в този протест, но не знае как да излезе от тълпата. Единствената му цел е да се отскубне и да намери сигурно място, откъдето да може да наблюдава ставащото, но не и да участва.
Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил.
– Не сте ли прекалено черноглед? Не мислите ли, че България всъщност е в ролята на мъдреца, наблюдаващ от висотата на своето познание случващото се в света, осъзнал, че всичко е суета на суетите? – За съжаление не. Според мен България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията
и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени. Нима е възможно в 21 век, в пределите на Европа, изграждането на пътища и метро да бъде считано като огромно постижение, откриването на пречиствателни станции, обновяването и ремонтирането на различни сгради да бъде значимо събитие? Та това са нормални функции на държавата. Какво значимо достижение е това да асфалтираш път, докато другите строят космодруми, изследват космоса, създават иновации и развиват модерни технологии? Можеш ли да се хвалиш, че по улицата няма дупки, докато по тротоарите не можеш да вървиш? Че строиш църкви, а закриваш болници? Че прокарваш пътища, докато се обезлюдяват градове и села?
Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости, огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.
– Нима наистина смятате, че обществото ни е неспособно да излъчи хора, които да променят това апокалиптично бъдеще, което описахте?
– От това, което виждам, не бих могъл да ви обнадеждя. Обществото и не само вашето се дели на три части:
Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето. Тези, които са се втренчили в миналото, се гордеят с постиженията на предците си, но са неспособни да им подражават, именно защото живеят с миналото и не осъзнават реално протичащите промени около тях. Те дърпат страната назад, искат да върнат това, което е било, но нещата се променят и това, което е вършило работа вчера, днес я спъва. Ако вашият княз Борис бе като тях, то надали щяхте да имате азбука и собствена писменост.
Тези, които живеят в настоящето, те се интересуват само от себе си, ден за ден, всеки ден. Едни заради бедност – душевна и материална, други заради алчност! Едните са обзети от страх, стрес и апатия, а другите
от корист, завист и жажда за плътски удоволствия! Те смятат, че парите са основното средство, което ще реши проблемите им, ще им даде сигурност и стабилност. Те са жертва на промените и вярват, че с пари могат да си осигурят един остров на спокойствието, където спокойно и блажено да изживеят дните си, без да се налага самите те да се променят. Те живеят в безвремие, в едно безкрайно тягостно настояще, вкопчили се в днешния ден, страхуващи се от утрешния. От тях не можеш да очакваш нищо, те не могат да се борят, защото не знаят за какво.
Тези, които живеят с мисълта за бъдещето, те са хората, които движат света. Те осмислят това, което е било и това което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие. Те са откривателите, мислителите и идеолозите на обществото. Те са строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма. Те са тези, които търсят смисъла на живота.
За съжаление, при вас тези, които гледат към бъдещето, са подложени на убийствен натиск да бъдат претопени в останалите две групи. На тях не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си. Тези хора обаче, не приемат и никога не са приемали с примирение наложените им ограничения, и не
са се поддавали на натиска на апатичната маса. Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност. България не е това място – там тези които мислят за бъдещето емигрират! А тези, които останат, биват смазани.
Пагубното за България е, че нейните управници са само люде, принадлежащи на първите две групи. Те дават за пример миналото, без да имат поглед върху бъдещето. Те следват чужди указания, чужди напътствия и служат на чужди интереси, в името на собствената си настояща моментна облага. Те са празни, кухи, безидейни. Те сочат грешките на миналото, за да оправдаят настоящето, докато се страхуват от бъдещето. Това е вашият елит.
– Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория?
– Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни. 

неделя, 6 ноември 2022 г.

Нови фрагменти 2022 - втора част

* * * 

Впечатлението на читателя отвъд текста и прочетеното. Как всъщност се раждат историите, щрихите отминал живот, които палитрата на писателя оживява.
Жълтият чадър на гардероба, очакващ следващото лято, е герой, влизащ в кадъра, във въображаемата емоция на литературата.

* * * 

Личното – реалната очебийна картина няма статут на неприкосновена зона.

Това е глината на писателите, която смесват с непремерена доза въображение.

* * * 

Всичко може да се популяризира, дори „елитарното изкуство“. Когато някой го определя така, предварително поставя стена и знак за недостъпна зона пред мнозинството.

Маркерът „елитарно изкуство“ се предпоставя по две причини:
1. изискване на автора за ограничена публика;
2. безсилие на автора, което да изкупи вината за „неразбираемостта“ на културния артефакт.

* * * 

Езикът е двуглава ламя. Крайбрежното заведение с надпис „Южен полъх“ при миража от светлинни отблясъци на плажа туристическият поглед разчита като „Южен плъх“.

Една илюзия, която остава.

* * * 

Добрият съвет винаги идва не толкова от мъдрия, колкото от благородния човек.

* * * 

Мълчанието е злато, действието – платина.

* * * 

След написаното дори само от Ницше, няма какво да оспорим. Така е. Волята за власт на всички нива ни просмуква – до фибра. Тя е бодър съзаклятник, който чертае всеки ход, програмира всяка тленност на тази алчна земя.


Затворен комплекс

Величествен изглед към морето – с рамката на погледа, най-скъпата гледка на целия полуостров.

Жълтите шезлонги около басейна – две маргаритки, скромно подкрепящи се една до друга под жаркото слънце. Разбудени от пръските вода, хвърлени от затлъстелите тела на обитателите на затворения комплекс, комплексът на заключените сърца.

Басейнът като микросвят. Миниатюрните камъчета – изящна мозайка от синева.
Плуването в горещото пладне е монотонен акт от плиткото до мястото за възрастни, където водата стига до брадичката.

Достолепна дама се съревновава със себе си и с невидимата публика – гости на съседката, обсъждащи оживено на цветната маса с коктейли истории за отминали пътувания.
От балконите любопитни погледи стрелкат случващото се – животът в затвореното сърце на комплекса. Съревнованието продължава. Възрастна двойка също
се отправя с хавлии на рамо към басейна. Доскоро провокирал интереса единствено на малкото момиче
с пояс, плацикащо се доволно в единия край на синята кутийка, на синьото око, отразяващо небето.
Жестът на плувците е белег за притежание, за влизане
в платената и обща площ, която имат. И никога не е достатъчно да покажат каква част от затворената синева притежават. Като спасителен пояс или пояс на удавник, за който мигът е по-ценен от притежанието.

Август, 2022 г.


Първа публикация: 

Литературен вестник, год. 31, бр. 33, 28.09–04.10.2022, стр. 16. 

Водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова

Ето линк към броевете: 

https://litvestnik.com/%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/

вторник, 4 октомври 2022 г.

Нови фрагменти 2022

* * * 
Помня преди заспиване на вилата, в малката стая с трите легла – баба ми и съседката, дошла да пренощува при нас за компания. 
Баба ми започна да брои колко са останалите обитатели, живите съседи. 
Смяхме се. Изникваха спомени, весели истории. Странно броене. 
Последното броене. 
Години по-късно не броим, само споменаваме с добро мъртвите, нашите баби и дядовци. Някакво успокоение, че преходността е стрела, пронизала живота, и спомените са вечният непрестанен диалог с отвъдността. 
Броенето продължава.

* * * 

Изненадващ обрат. Влизам в американски бар в Амхърст, Масачусетс. В притъмнената обстановка се чува оживена глъчка, стъклени поздрави. Наливна бира с родословие. 
Доближавам се до бара да поръчам и някаква светкавица във времето, процеп, през който попадам в 90-те години на XX век. 
Пред очите ми е Кърт Кобейн. 
Със светлата коса, разпознавам го, същият от снимките.
Ето какъв е бил и аз съм до него на бара. 
Понякога е много лесно да се докоснеш до своите спомени, до настоящето, което ги крие.

* * * 

Да трупам тъгата на своите житейски наблюдения, облечени в прозаични ритми, и накрая след мен или малко преди края да изтръскам от торбата товара, носен през годините. 
Дали ще е златно покритието или безсмислени мастилени следи – оценката на времето ще покаже. 


Първа публикация: 

Литературен вестник, год. 31, бр. 33, 28.09–04.10.2022, стр. 1. 

Водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова

Ето линк към броевете: 

https://litvestnik.com/%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/

петък, 20 май 2022 г.

Фрагментите из медиите - представяния на книгата „Сизиф дали е бил щастлив?"

2023 г. Рецензия на д-р Иван П. Петров в Литературен вестник, https://litvestnik.com/2023/02/15/%d1%81%d0%bf%d0%be%d1%8f%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%b3%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%ba%d0%bb/


Арт ефир, БНР, с водещ Силвия Чолева, 12.05.2022,

Сутрешен културен блок на телевизия Bulgaria on air, 13.05.2022, https://www.youtube.com/watch?v=FahTDXO7fiI


ДИАСКОПhttps://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=5272


Агенция БГНЕС, 13.05.2022, https://www.youtube.com/watch?v=6vzQOM0t73E


вестник СЕГА, https://www.segabg.com/category-culture/poli-mukanova-lepi-fragmenti-usmivkata-na-sizif


e-Lit Сайт за литература, https://e-lit.info/index.php/fragments/1991-2022-05-20-05-28-23


Радио Алма Матер, водещ: Румен Спасов, https://knigizavinagi.com/ [13.09.2022]

Разговор за фрагмента с Поли Муканова в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 25 октомври 2022, https://www.nationallibrary.bg/www/2022/11/07/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D1%81-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8-%D0%BC%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0/ [29.04.2024]

Фрагментът като сгъставяне на погледа, Йорданка Белева, Портал за култура, изкуство и общество, https://kultura.bg/web/%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B3%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4/ [29.04.2024]


сряда, 18 май 2022 г.

Пловдивският сайт за култура и изкуство "ДИАСКОП"

 


* * *


Светът е стар. С паче перо продупчвам листовете на отсъствието.


* * *


В полиграфическия комбинат вестникопотокът е застинал. Стари, залинели заглавия. Актуалността е била вчера. Кой чете вестници? Те са с няколко хода назад. Бъдещ архив на електроннотo.


* * *


Пиша писма и чакам отговори. Електронни гълъби пускам. Всемирът мълчи.


* * *


При наличие на всички комуникационни средства се получава големият срив в общуването, развален телефон в епохата на „умните“ устройства. Какво липсва?


Простият човешки слух – сетивото, което затапихме със слушалките на егото си.


Да не чуваме Другия, а собственото си его, да сме затворени в своя свят и да улавяме единствено ниските честоти на безразличието.


* * *


Лица, видени само в дигиталното пространство, образи, които при среща изненадващо ни стряскат с плътността си, и облика на човешкото, това, което трябва да набавим отново. Отвъд технологичното пикселиране на всяка фибра в образ без човешкото подобие.


* * *


Единственото заблуждение е, че сме абсолютни.


Линк към пълната публикация: 

https://www.diaskop-comics.com/?term=%D0%9C%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0&p=1

събота, 11 септември 2021 г.

АНКЕТА (въпроси към български поети, третиращи антични мотиви)

В какви моменти се обръщате към античната тематика и има ли конкретни поводи за този творчески интерес?

Отговорът може да е излишно пространен, но бих дала като основен мотив – търсенето на сюжети и теми от античната литература и култура.

Кои са античните теми и/или образи, които ви привличат и с какво?

Литературата е висшата проекция на митологичните архетипи. Литературата е безкрайното внедряване на античната парадигма в културния опит.

Имате ли определена целева група, към която адресирате творбите си, и как се вписва в подобно адресиране античната тематика? Очаквате ли, че читатели, които нямат знания за античността, биха разбрали творбите, в които тя присъства, и как виждате отговора на съвременния читател на античната сюжетика?

Сетивност към философската поезия е имплицитното „изискване“, стоящо пред т.нар. публика.

Да, вечните сюжети са винаги „разбираеми“. Такава е презумпцията.

Вашата творческа работна практика включва ли запознаване с антични ресурси?

Да.

Ако да, то какви са пътищата, по които достигате до античните първообрази (текстове на оригиналните езици, преводи, коментари, чуждо творчество, реципиращо античната тематика, критическа класическа и/или литературна рецепция, изкуства)?

Използвам изброените типове първообрази на антични модели – преводи, коментари, чуждо творчество, реципиращо античната тематика, изкуствата, които въплъщават античните модели.

Как се отнасяте към творчеството на чуждестранни или български поети, които по някакъв начин преработват античните текстове? Някой от тях оказал ли е по-специално влияние върху вас?

Кирил Мерджански мога да посоча като името, което в най-силна степен проявява връзката с античното в своята поезия. Така виждам и съвършената следа, на която съвременното слово може да отстои. Перфектната симбиоза.

Какви други теми (различни от античните) ви занимават като творец? Какво е мястото на античните мотиви в цялостния ви творчески поглед и възприемане на света, как се свързват античното и модерното, античното и българското или античното и личното?

Postantique е стихотворение като пример за моя прочит на античното, без което постмодерното е вял преход. Скрит манифест, постановяващ античното като първата проява на културния модел, който и днес неспирно експлицираме в изкуството (в най-общ план).

Как вие лично възприемате античните текстове – като извор на творческо вдъхновение, като извор на универсални и непреходни ценности, които постоянно биват претворявани от традицията, като инструмент за една общочовешка (европейска) свързаност и съхранение на обща културна памет, като модели за разбиране на света, които са валидни и днес?

Валидността на митотворчеството няма нужда от верификация, защото културната памет е продукт на античния модел. 

http://arionbg.info/wp-content/uploads/2013/01/8-anketa_Mukanova.pdf 

четвъртък, 9 септември 2021 г.

Читателят – начин на употреба


              Всичко за този роман е... в самия роман. Десет начала настойчиво търсят своя читател. Така иронично може да се рамкира текстовото пространство на “Ако пътник в зимна нощ”. Каква е целта в това упражнение по писане на роман? Потенциалното тотализиране на историята – разказът не носи своя закономерен край, а е хванат в плен на завъртането около центъра на следващата история, която от своя страна гравитира около друга орбита и така до безкрай. Светът е удържан в своята необхватност, прекъсването на едната история е всъщност запазването на една възможност. 

            „Хоризонтът на очакване” /Яус/ е перспективно обърнат, смислово надстроен, извършена е смяна на парадигмата в текстовия процес. Текстът се случва в акта на самото четене, докато се затвърди връзката в триадата автор – текст – читател. Текстът е медиалата, приплъзващото поле по посока автор – читател. /Де/кодирането на текста е всъщност един непрекъснат процес на създаване / трансформиране. Наложените от текстовото пространство ограничения на обекта на текста са задвижващ фактор в проявленията на матрицата „читателска рецепция”. 

          Знанието за романа е всичко онова, което всъщност не подозираме за читателя, мълчаливо склонил глава над книгата. Калвино вади от унеса мълчаливеца и той става част от историята. Авторът подава началата на романа, докато читателското съзнание моделира историята. Читателят е главният герой на всяка история. Modus vivendi на разказването / прочитът има своята оправданост “Чета, следователно се пише”. Вечното сцепление между четене и писане. Коя е предхождаща следа? В търсене на отпечатъка – “неназовимата ръка”, която държи перото или с ловък захват прехвърля историята в своето съзнание, става равноправна част от разказа. 


            Текстовете носят свой собствен модел, според който се опитват да дадат форма на взаимодействието си с читателите. Именно този модел се оказва плодотворен при разработването на Изеровата теория на читателското реагиране и при рецептивната теория на Яус. Но докато Яус основава своята теория за възприемането на литературата върху един модел на междуличностен диалог, концепцията на Изер за „имплицитния читател” - поставя ударението върху комуникативното измерение, присъщо на самите текстове. „Имплицитният читател” в ролята на текстуално средство – активно потвърждава, намесва се във или разстройва познатите комуникативни модели на дадена култура. Ето защо един текст не може да се адаптира към индивидуална култура на четене, респ. индивидуален читател. Четенето се разглежда в интеракцията на своята проявеност. Това е всъщност продуктивната матрица, която дава възможност на текста да бъде значещ в различни контексти. Читателят реципира множествеността на различието. 

                  В “Ако пътник в зимна нощ” всяка история е фрагмент, която винаги скрива нещо. Ето защо романът е фрагментарен носител на разказа. Фрагментът е съвършения опит за тотализиране на смисъла. Фрагментът е безкрайност, който носи спиралата на времето. Фрагментът може да бъде началото и края. Фрагментът е следата, по която трябва да тръгне читателя в пространството на своето въображние. Legens coronat opus. 

              С романа си Калвино прави опит да проследи възприемането на литературата от читателя в самата литература. Литературата в постоянното инсцениране, подготвящо неизменния план по отлагането на обяснението на вечно изплъзващото се изначалие. „Нереализирането” на литературата прави литературата възможна. 

             Ханс–Роберт Яус разглежда романа на Калвино като поставя фикционалният акт на три интерфериращи нива: писане-четене, автор-четящ-четен читател, инсценировката „себе си като някой друг” /Рикьор/. В маркиращ ред свеждането на трите интерпретационни полета в романа би могло да бъде. В метафизичен план четенето предхожда писането, в емпиричен писането предхожда четенето. В измеренияна на една лична биография четене и писане трудно могат да бъдат разделени.

                Четенето е щриха в индивидуалната реторика на четящия. Читателят присъства в акта на писането. Романът „Ако пътник в зимна нощ” е огледало на четенето в четенето, съдържащ провокацията на „роман за романа”. Удоволствието от четенето прави възможна идентификацията на Читателя с читателя, който е четен в нея. Т. нар. от Яус четен читател е постмодерният читател, възприемащ всеки текст като фрагмент от един общ текст, от един свят, който трябва да бъде /про/четен, палимпсестно оголен до свършека на истории. Изчерпаността на големите повествования автоматизира и обезсилва акта на четенето. „Животът във фрагменти” е обезсилил титаничността на големия наратив. 

                    Премодулирането на ролите – читателят и читателката навлизат в парадигмата на своите прочити. Извършва се взаимно усвояване на фиктивни дискурси. Загубва се идентичността на автора: „Ти си вътре в романа... вървиш по стъпките на изнежения господин. Така си вглъбен, че късно осъзнаваш нечие присъствие до себе си. С крайчеца на очите виждаш Людмила. Седнала върху куп книги, тя е изцяло погълната от романа”. Фикционалността на ти и аз между четящ и четен читател се оказва кръгообразна: „Читателю, не си мисли, че книгата те е изгубила от погледа си, Читателю. С всяко изречение онова „ти”, което бе преминало към Читателката, може да се прехвърли отново към теб. Ти все още си едно от възможните „ти”. Та кой би се осмелил да се обрече на загубата на това „ти”, една катастрофа, не по-малко пагубна от загубата на аз-а? За да се превърне един размисъл във второ лице в роман, са необходими поне две различни и съжителстващи „ти”, които да се открояват от тълпата на всичките „той”, „тя”, „те”. Разбулване самореференцията на авторовия / читателски прочит. Защото „...целта на тази книга бе да предостави на Читателя, който чете, възможността да се идентифицира с Читателя, за когото пише”. Читателят оправдава прочита.  

                

                                              Съ-битето на романа


                 Френският писател Реймон Кьоне („Упражнения по стил” 1947) е този, който привлича Калвино към Работилницата за потенциална литература, известна като Улипо (Oulipo). Така заедно с Жорж Перек, Марсел Дюшан групата дефинира „потенциална литература” като: „търсенето на нови структури и форми, които могат да бъдат използвани от писателите по такъв начин, по какъвто им харесва”. Ролан Барт и Греймас също оказват влияние върху възгледът му за конструирането на самата фикция. Първият със семиотичните системи и теорията за автора, а Греймас с разглеждането на лингвистичните модели, формиращи значението като резултат от взаимодействието на мрежа от отношения или структури. 

                        Романът „Ако пътник в зимна нощ” излиза в Италия през 1979 година. Първият превод на български на „Ако пътник в зимна нощ” е факт в далечната 1982 година в брой 4 на списание „Съвременник”. Едва сега имаме романа в нов превод и пълно издание. 

                                                 Функцията автор


               В Бартовото „авторът е мъртъв” има някаква измамност в гледните точки, в трактовките. 

               1. Единствената жива тъкан, която е останала от автора е самата творба и нейният множащ се смисъл в лицето на метатекстовете. Т.е. авторът остава единствено в рамката на текста. Това е позволеното му интерпретационно пространство, което обитава. Той не диалогизира с Читателя извън пределите на текста. В метатекстовете самият той е персонаж. В равнопоставеност със своите образи. Той е кукловод в театъра на читателската интерпретация. Двойственият живот на всяка творба, обитаваща метавселената на прочити. 

                       2. /о/позицията „автор – читател” с продукти „текст – метатекст”

                 Разкриването на смисли, допълващи контекстите. Критиката не е ли негатив с обратна образност? Винаги има граничен смисъл, отвъд който лежи „чистия” мит.

                  Разколебан е суверенитетът на пишещия субект, читателят е инстанцията, която държи опекунството върху „възможните светове”. Отварянето на този хоризонт задава перспективата на неизчерпаемостта на литературното, което винаги залага една неизговореност, ненаписаност, един закономерен край, но в рамките на самата история. Винаги остава нещо отвъд, нещо по средата, възможността за нова история е съпътстващият край на всеки разказ. Фикционализирането е актът, спасяващ реалността от предсказуемостта. Фикционалното е един от възможните текстове на реалността. Най-възможният. 

                                 

                                          Упражнения по фикция

         

                    Реалността е база, основополагане за причината на фикцията.

                    Фикцията е обяснението на причината – реалност.

                    Фикцията не е надстройка, а корелат върху динамичната структура на реалността. 

                    Реалността е фикционален елемент, задвижващо звено в механизма на фикцията. 

                    Фикцията каква измерност е?

                     Какво наслагване?

                     Обектив срещу негатив

                     Фикцията е сондаж на въображението.

                     Фикцията е поглед през въобразеното.

                     Фикцията е свидетелството, че цялото изкуство е „по действителен случай”.

                     Калвино не търси тоталното начало, а „обещанието на началото за четиво, което ни очаква и където всичко може да се случи”.


                    Само така се запазва предизвикателството на всяко начало. „Но как се определя моментът, когато започва една история? Всичко винаги е започнало по-рано, първият ред на първата страница на всеки роман отпраща към нещо, което се е случило извън книгата”. Всяка история носи древна археология. Ето защо няма първично, изначално начало. В началото е матрицата на Словото. 

                     „Сега сте съпруг и съпруга, Читателю и Читателко. Широко двойно легло побира успоредните ви четения....

                     Не се ли умори да четеш?...

                     Още малко. Тъкмо свършвам „Ако пътник в зимна нощ” на Итало Калвино.” 

              

  

           

Библиография

Калвино, Итало. Ако пътник в зимна нощ. Прев. Нева Мичева. София: Колибри, 2008. 

Кьоно, Реймон. Упражнения по стил. София: Фама, 2003. 

Яус, Ханс Роберт. Итало Калвино: "Когато пътник в зимна нощ". Пледоария за една постмодерна естетика. В: Исторически опит и литературна херменевтика. Съст. Ангел Ангелов. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, с. 432-465. 




непубликуван, 2008 г.  (поръчан за в-к Култура) 


              

  

48 часа

48 ЧАСА на границата ме питат Повече от 48 часа ли бяхте в страната? замислих се като миг преминаха срещите с приятели Нещо за деклариране ...