Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г.
Във връзка с излизането на българския пазар на последната му книга „Пражкото гробище”, известният писател Умберто Еко дава интервю за Дарик радио, в което между другото прави неприятни констатации относно родната действителност:
– Г-н Еко, след доста дълго забавяне на българския пазар ще излезе Вашата последна книга „Пражкото гробище”, която предизвика доста разгорещени реакции в редица западни държави. Защо се забави толкова издаването й в България?
– На този въпрос би трябвало да отговорят българските издатели, но аз лично не се учудвам. Наблюдавам вашата страна отдавна и знам, че тука нещата се случват или с голяма доза закъснение, или изобщо не се случват.
– Какво имате предвид, като казвате, че ни наблюдавате?
– Интересни сте ми. Виждате ли, навсякъде около вас ври и кипи, светът се променя. Свидетели сме на революции и протести, като започнем от арабския свят, минем през Щатите, Европа и стигнем до Русия. Хората се обединяват в опит да задават въпроси, да търсят отговори и да предизвикват промени. България е една от малкото страни, в които някак си тези неща остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично. По скоро някак си по задължение, а не с истински хъс и емоция.
Не градя впечатленията си само от последните години, но и от времето, когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят. И тогава във вашата държава промяната премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка. Вие бяхте и си оставате прецедент, властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.
Обществото ви прилича на подритван от тълпата човек, оказал се не по своя воля в центъра на протест, опитващ се да си пробие път през множеството, но вместо това понесен от него. Този човек не знае
накъде го водят, не знае какво се случва, не желае да участва в този протест, но не знае как да излезе от тълпата. Единствената му цел е да се отскубне и да намери сигурно място, откъдето да може да наблюдава ставащото, но не и да участва.
Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил.
– Не сте ли прекалено черноглед? Не мислите ли, че България всъщност е в ролята на мъдреца, наблюдаващ от висотата на своето познание случващото се в света, осъзнал, че всичко е суета на суетите? – За съжаление не. Според мен България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията
и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени. Нима е възможно в 21 век, в пределите на Европа, изграждането на пътища и метро да бъде считано като огромно постижение, откриването на пречиствателни станции, обновяването и ремонтирането на различни сгради да бъде значимо събитие? Та това са нормални функции на държавата. Какво значимо достижение е това да асфалтираш път, докато другите строят космодруми, изследват космоса, създават иновации и развиват модерни технологии? Можеш ли да се хвалиш, че по улицата няма дупки, докато по тротоарите не можеш да вървиш? Че строиш църкви, а закриваш болници? Че прокарваш пътища, докато се обезлюдяват градове и села?
Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости, огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.
– Нима наистина смятате, че обществото ни е неспособно да излъчи хора, които да променят това апокалиптично бъдеще, което описахте?
– От това, което виждам, не бих могъл да ви обнадеждя. Обществото и не само вашето се дели на три части:
Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето. Тези, които са се втренчили в миналото, се гордеят с постиженията на предците си, но са неспособни да им подражават, именно защото живеят с миналото и не осъзнават реално протичащите промени около тях. Те дърпат страната назад, искат да върнат това, което е било, но нещата се променят и това, което е вършило работа вчера, днес я спъва. Ако вашият княз Борис бе като тях, то надали щяхте да имате азбука и собствена писменост.
Тези, които живеят в настоящето, те се интересуват само от себе си, ден за ден, всеки ден. Едни заради бедност – душевна и материална, други заради алчност! Едните са обзети от страх, стрес и апатия, а другите
от корист, завист и жажда за плътски удоволствия! Те смятат, че парите са основното средство, което ще реши проблемите им, ще им даде сигурност и стабилност. Те са жертва на промените и вярват, че с пари могат да си осигурят един остров на спокойствието, където спокойно и блажено да изживеят дните си, без да се налага самите те да се променят. Те живеят в безвремие, в едно безкрайно тягостно настояще, вкопчили се в днешния ден, страхуващи се от утрешния. От тях не можеш да очакваш нищо, те не могат да се борят, защото не знаят за какво.
Тези, които живеят с мисълта за бъдещето, те са хората, които движат света. Те осмислят това, което е било и това което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие. Те са откривателите, мислителите и идеолозите на обществото. Те са строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма. Те са тези, които търсят смисъла на живота.
За съжаление, при вас тези, които гледат към бъдещето, са подложени на убийствен натиск да бъдат претопени в останалите две групи. На тях не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си. Тези хора обаче, не приемат и никога не са приемали с примирение наложените им ограничения, и не
са се поддавали на натиска на апатичната маса. Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност. България не е това място – там тези които мислят за бъдещето емигрират! А тези, които останат, биват смазани.
Пагубното за България е, че нейните управници са само люде, принадлежащи на първите две групи. Те дават за пример миналото, без да имат поглед върху бъдещето. Те следват чужди указания, чужди напътствия и служат на чужди интереси, в името на собствената си настояща моментна облага. Те са празни, кухи, безидейни. Те сочат грешките на миналото, за да оправдаят настоящето, докато се страхуват от бъдещето. Това е вашият елит.
– Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория?
– Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни.
Във връзка с излизането на българския пазар на последната му книга „Пражкото гробище”, известният писател Умберто Еко дава интервю за Дарик радио, в което между другото прави неприятни констатации относно родната действителност:
– Г-н Еко, след доста дълго забавяне на българския пазар ще излезе Вашата последна книга „Пражкото гробище”, която предизвика доста разгорещени реакции в редица западни държави. Защо се забави толкова издаването й в България?
– На този въпрос би трябвало да отговорят българските издатели, но аз лично не се учудвам. Наблюдавам вашата страна отдавна и знам, че тука нещата се случват или с голяма доза закъснение, или изобщо не се случват.
– Какво имате предвид, като казвате, че ни наблюдавате?
– Интересни сте ми. Виждате ли, навсякъде около вас ври и кипи, светът се променя. Свидетели сме на революции и протести, като започнем от арабския свят, минем през Щатите, Европа и стигнем до Русия. Хората се обединяват в опит да задават въпроси, да търсят отговори и да предизвикват промени. България е една от малкото страни, в които някак си тези неща остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично. По скоро някак си по задължение, а не с истински хъс и емоция.
Не градя впечатленията си само от последните години, но и от времето, когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят. И тогава във вашата държава промяната премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка. Вие бяхте и си оставате прецедент, властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.
Обществото ви прилича на подритван от тълпата човек, оказал се не по своя воля в центъра на протест, опитващ се да си пробие път през множеството, но вместо това понесен от него. Този човек не знае
накъде го водят, не знае какво се случва, не желае да участва в този протест, но не знае как да излезе от тълпата. Единствената му цел е да се отскубне и да намери сигурно място, откъдето да може да наблюдава ставащото, но не и да участва.
Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил.
– Не сте ли прекалено черноглед? Не мислите ли, че България всъщност е в ролята на мъдреца, наблюдаващ от висотата на своето познание случващото се в света, осъзнал, че всичко е суета на суетите? – За съжаление не. Според мен България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията
и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени. Нима е възможно в 21 век, в пределите на Европа, изграждането на пътища и метро да бъде считано като огромно постижение, откриването на пречиствателни станции, обновяването и ремонтирането на различни сгради да бъде значимо събитие? Та това са нормални функции на държавата. Какво значимо достижение е това да асфалтираш път, докато другите строят космодруми, изследват космоса, създават иновации и развиват модерни технологии? Можеш ли да се хвалиш, че по улицата няма дупки, докато по тротоарите не можеш да вървиш? Че строиш църкви, а закриваш болници? Че прокарваш пътища, докато се обезлюдяват градове и села?
Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости, огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.
– Нима наистина смятате, че обществото ни е неспособно да излъчи хора, които да променят това апокалиптично бъдеще, което описахте?
– От това, което виждам, не бих могъл да ви обнадеждя. Обществото и не само вашето се дели на три части:
Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето. Тези, които са се втренчили в миналото, се гордеят с постиженията на предците си, но са неспособни да им подражават, именно защото живеят с миналото и не осъзнават реално протичащите промени около тях. Те дърпат страната назад, искат да върнат това, което е било, но нещата се променят и това, което е вършило работа вчера, днес я спъва. Ако вашият княз Борис бе като тях, то надали щяхте да имате азбука и собствена писменост.
Тези, които живеят в настоящето, те се интересуват само от себе си, ден за ден, всеки ден. Едни заради бедност – душевна и материална, други заради алчност! Едните са обзети от страх, стрес и апатия, а другите
от корист, завист и жажда за плътски удоволствия! Те смятат, че парите са основното средство, което ще реши проблемите им, ще им даде сигурност и стабилност. Те са жертва на промените и вярват, че с пари могат да си осигурят един остров на спокойствието, където спокойно и блажено да изживеят дните си, без да се налага самите те да се променят. Те живеят в безвремие, в едно безкрайно тягостно настояще, вкопчили се в днешния ден, страхуващи се от утрешния. От тях не можеш да очакваш нищо, те не могат да се борят, защото не знаят за какво.
Тези, които живеят с мисълта за бъдещето, те са хората, които движат света. Те осмислят това, което е било и това което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие. Те са откривателите, мислителите и идеолозите на обществото. Те са строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма. Те са тези, които търсят смисъла на живота.
За съжаление, при вас тези, които гледат към бъдещето, са подложени на убийствен натиск да бъдат претопени в останалите две групи. На тях не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си. Тези хора обаче, не приемат и никога не са приемали с примирение наложените им ограничения, и не
са се поддавали на натиска на апатичната маса. Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност. България не е това място – там тези които мислят за бъдещето емигрират! А тези, които останат, биват смазани.
Пагубното за България е, че нейните управници са само люде, принадлежащи на първите две групи. Те дават за пример миналото, без да имат поглед върху бъдещето. Те следват чужди указания, чужди напътствия и служат на чужди интереси, в името на собствената си настояща моментна облага. Те са празни, кухи, безидейни. Те сочат грешките на миналото, за да оправдаят настоящето, докато се страхуват от бъдещето. Това е вашият елит.
– Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория?
– Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни.
