Всичко за този роман е... в самия роман. Десет начала настойчиво търсят своя читател. Така иронично може да се рамкира текстовото пространство на “Ако пътник в зимна нощ”. Каква е целта в това упражнение по писане на роман? Потенциалното тотализиране на историята – разказът не носи своя закономерен край, а е хванат в плен на завъртането около центъра на следващата история, която от своя страна гравитира около друга орбита и така до безкрай. Светът е удържан в своята необхватност, прекъсването на едната история е всъщност запазването на една възможност.
„Хоризонтът на очакване” /Яус/ е перспективно обърнат, смислово надстроен, извършена е смяна на парадигмата в текстовия процес. Текстът се случва в акта на самото четене, докато се затвърди връзката в триадата автор – текст – читател. Текстът е медиалата, приплъзващото поле по посока автор – читател. /Де/кодирането на текста е всъщност един непрекъснат процес на създаване / трансформиране. Наложените от текстовото пространство ограничения на обекта на текста са задвижващ фактор в проявленията на матрицата „читателска рецепция”.
Знанието за романа е всичко онова, което всъщност не подозираме за читателя, мълчаливо склонил глава над книгата. Калвино вади от унеса мълчаливеца и той става част от историята. Авторът подава началата на романа, докато читателското съзнание моделира историята. Читателят е главният герой на всяка история. Modus vivendi на разказването / прочитът има своята оправданост “Чета, следователно се пише”. Вечното сцепление между четене и писане. Коя е предхождаща следа? В търсене на отпечатъка – “неназовимата ръка”, която държи перото или с ловък захват прехвърля историята в своето съзнание, става равноправна част от разказа.
Текстовете носят свой собствен модел, според който се опитват да дадат форма на взаимодействието си с читателите. Именно този модел се оказва плодотворен при разработването на Изеровата теория на читателското реагиране и при рецептивната теория на Яус. Но докато Яус основава своята теория за възприемането на литературата върху един модел на междуличностен диалог, концепцията на Изер за „имплицитния читател” - поставя ударението върху комуникативното измерение, присъщо на самите текстове. „Имплицитният читател” в ролята на текстуално средство – активно потвърждава, намесва се във или разстройва познатите комуникативни модели на дадена култура. Ето защо един текст не може да се адаптира към индивидуална култура на четене, респ. индивидуален читател. Четенето се разглежда в интеракцията на своята проявеност. Това е всъщност продуктивната матрица, която дава възможност на текста да бъде значещ в различни контексти. Читателят реципира множествеността на различието.
В “Ако пътник в зимна нощ” всяка история е фрагмент, която винаги скрива нещо. Ето защо романът е фрагментарен носител на разказа. Фрагментът е съвършения опит за тотализиране на смисъла. Фрагментът е безкрайност, който носи спиралата на времето. Фрагментът може да бъде началото и края. Фрагментът е следата, по която трябва да тръгне читателя в пространството на своето въображние. Legens coronat opus.
С романа си Калвино прави опит да проследи възприемането на литературата от читателя в самата литература. Литературата в постоянното инсцениране, подготвящо неизменния план по отлагането на обяснението на вечно изплъзващото се изначалие. „Нереализирането” на литературата прави литературата възможна.
Ханс–Роберт Яус разглежда романа на Калвино като поставя фикционалният акт на три интерфериращи нива: писане-четене, автор-четящ-четен читател, инсценировката „себе си като някой друг” /Рикьор/. В маркиращ ред свеждането на трите интерпретационни полета в романа би могло да бъде. В метафизичен план четенето предхожда писането, в емпиричен писането предхожда четенето. В измеренияна на една лична биография четене и писане трудно могат да бъдат разделени.
Четенето е щриха в индивидуалната реторика на четящия. Читателят присъства в акта на писането. Романът „Ако пътник в зимна нощ” е огледало на четенето в четенето, съдържащ провокацията на „роман за романа”. Удоволствието от четенето прави възможна идентификацията на Читателя с читателя, който е четен в нея. Т. нар. от Яус четен читател е постмодерният читател, възприемащ всеки текст като фрагмент от един общ текст, от един свят, който трябва да бъде /про/четен, палимпсестно оголен до свършека на истории. Изчерпаността на големите повествования автоматизира и обезсилва акта на четенето. „Животът във фрагменти” е обезсилил титаничността на големия наратив.
Премодулирането на ролите – читателят и читателката навлизат в парадигмата на своите прочити. Извършва се взаимно усвояване на фиктивни дискурси. Загубва се идентичността на автора: „Ти си вътре в романа... вървиш по стъпките на изнежения господин. Така си вглъбен, че късно осъзнаваш нечие присъствие до себе си. С крайчеца на очите виждаш Людмила. Седнала върху куп книги, тя е изцяло погълната от романа”. Фикционалността на ти и аз между четящ и четен читател се оказва кръгообразна: „Читателю, не си мисли, че книгата те е изгубила от погледа си, Читателю. С всяко изречение онова „ти”, което бе преминало към Читателката, може да се прехвърли отново към теб. Ти все още си едно от възможните „ти”. Та кой би се осмелил да се обрече на загубата на това „ти”, една катастрофа, не по-малко пагубна от загубата на аз-а? За да се превърне един размисъл във второ лице в роман, са необходими поне две различни и съжителстващи „ти”, които да се открояват от тълпата на всичките „той”, „тя”, „те”. Разбулване самореференцията на авторовия / читателски прочит. Защото „...целта на тази книга бе да предостави на Читателя, който чете, възможността да се идентифицира с Читателя, за когото пише”. Читателят оправдава прочита.
Съ-битето на романа
Френският писател Реймон Кьоне („Упражнения по стил” 1947) е този, който привлича Калвино към Работилницата за потенциална литература, известна като Улипо (Oulipo). Така заедно с Жорж Перек, Марсел Дюшан групата дефинира „потенциална литература” като: „търсенето на нови структури и форми, които могат да бъдат използвани от писателите по такъв начин, по какъвто им харесва”. Ролан Барт и Греймас също оказват влияние върху възгледът му за конструирането на самата фикция. Първият със семиотичните системи и теорията за автора, а Греймас с разглеждането на лингвистичните модели, формиращи значението като резултат от взаимодействието на мрежа от отношения или структури.
Романът „Ако пътник в зимна нощ” излиза в Италия през 1979 година. Първият превод на български на „Ако пътник в зимна нощ” е факт в далечната 1982 година в брой 4 на списание „Съвременник”. Едва сега имаме романа в нов превод и пълно издание.
Функцията автор
В Бартовото „авторът е мъртъв” има някаква измамност в гледните точки, в трактовките.
1. Единствената жива тъкан, която е останала от автора е самата творба и нейният множащ се смисъл в лицето на метатекстовете. Т.е. авторът остава единствено в рамката на текста. Това е позволеното му интерпретационно пространство, което обитава. Той не диалогизира с Читателя извън пределите на текста. В метатекстовете самият той е персонаж. В равнопоставеност със своите образи. Той е кукловод в театъра на читателската интерпретация. Двойственият живот на всяка творба, обитаваща метавселената на прочити.
2. /о/позицията „автор – читател” с продукти „текст – метатекст”
Разкриването на смисли, допълващи контекстите. Критиката не е ли негатив с обратна образност? Винаги има граничен смисъл, отвъд който лежи „чистия” мит.
Разколебан е суверенитетът на пишещия субект, читателят е инстанцията, която държи опекунството върху „възможните светове”. Отварянето на този хоризонт задава перспективата на неизчерпаемостта на литературното, което винаги залага една неизговореност, ненаписаност, един закономерен край, но в рамките на самата история. Винаги остава нещо отвъд, нещо по средата, възможността за нова история е съпътстващият край на всеки разказ. Фикционализирането е актът, спасяващ реалността от предсказуемостта. Фикционалното е един от възможните текстове на реалността. Най-възможният.
Упражнения по фикция
Реалността е база, основополагане за причината на фикцията.
Фикцията е обяснението на причината – реалност.
Фикцията не е надстройка, а корелат върху динамичната структура на реалността.
Реалността е фикционален елемент, задвижващо звено в механизма на фикцията.
Фикцията каква измерност е?
Какво наслагване?
Обектив срещу негатив
Фикцията е сондаж на въображението.
Фикцията е поглед през въобразеното.
Фикцията е свидетелството, че цялото изкуство е „по действителен случай”.
Калвино не търси тоталното начало, а „обещанието на началото за четиво, което ни очаква и където всичко може да се случи”.
Само така се запазва предизвикателството на всяко начало. „Но как се определя моментът, когато започва една история? Всичко винаги е започнало по-рано, първият ред на първата страница на всеки роман отпраща към нещо, което се е случило извън книгата”. Всяка история носи древна археология. Ето защо няма първично, изначално начало. В началото е матрицата на Словото.
„Сега сте съпруг и съпруга, Читателю и Читателко. Широко двойно легло побира успоредните ви четения....
Не се ли умори да четеш?...
Още малко. Тъкмо свършвам „Ако пътник в зимна нощ” на Итало Калвино.”
Библиография
Калвино, Итало. Ако пътник в зимна нощ. Прев. Нева Мичева. София: Колибри, 2008.
Кьоно, Реймон. Упражнения по стил. София: Фама, 2003.
Яус, Ханс Роберт. Итало Калвино: "Когато пътник в зимна нощ". Пледоария за една постмодерна естетика. В: Исторически опит и литературна херменевтика. Съст. Ангел Ангелов. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, с. 432-465.
непубликуван, 2008 г. (поръчан за в-к Култура)
