Миди от „другия бряг”

Надежда Стоянова

След поетичната книга „Мигове в кибритена кутийка” (2009) и книгата с фрагменти „Amor fati” (2012) Поли Муканова е разпознавама като автор със собствен почерк. Нейният език е елиптичен, сюжетността е минимализирана, а една от особеностите на текстовете й е стремежът към синтетичност на изказа. Това е почерк, който бележи едновременно осмеляването и смълчаването пред онези измерения на света, до които човекът няма достъп. Заглавието на новоизлязлата поетична книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни” заиграва, но се отдалечава от делничността на изразите за втората страна на медала или монетата, защото то обозначава не знанието за разноликостта на битието, а надеждата, че целостта и подобието съществуват, и едновременно с това тъгата, че те остават непостижими, защото до брега отсам стига само половината мида. Това е поезия на радостното откривателство на знаците по пясъка и на копнежното вглеждане в „другия бряг”.   

Книгата на Поли Муканова има три части, наречени „Над вечния камък”, „Шпалир от надежди” и „Метафори по тялото”. Те обглеждат различни времена, места и присъствия, а самите им имена подсказват движението в книгата: от далечното към близкото, от абстрактното към конкретното, към все по-внимателното вглеждане в намерената половина на мидата, към все по-голямото сетивно, емоционално и смислово изпълване на отсамното. 

Почти заклинателните стихове от начало на книгата: „За звездите,/ за майките, които светят./ За далеченото небе,/ понякога усещано като закрилник...” сякаш мимоходом отключват една от големите теми на стихосбирката – паметта; паметта като вярност към човека, чиято най-автентична възможност да е се оказва отвъд ограничителността на мимолетното; паметта – като надежда за присъствие и общение, но още в текстовете паметта присъства и като въображение – като шанс да измислиш собствения си образ „за утеха”. Първата част на стихосбирката, макар и посветена на смъртта, е далеч от трагизма, в нея се открива по-скоро успокоеността пред различните възможности за общуване с Другия въпреки дистанциите, които времената и пространствата налагат.      

„Шпалир от надежди” е едно от неочакваните словосъчетания в книгата, насочващо към волята за систематизация на онова, което не се поддава на систематизация, за подреждане на идното, за изобретяване на свят. В стихотворението „Der Himmel über Berlin” надеждата се оказва призмата, през която историчността на мястото може да бъде преживяна и разбрана: „все по-продаваема става историята/ единствената останала стена/ е от липи/ шпалир от човешки надежди”. От друга страна, Македония – една от темите на тази стихосбирка – е освободена от познатите за българската литература исторически контексти. Тук Македония е лична утопия и единствена реалия, събрала събитийността на цялата книгата. От втората част на стихосбирката ще обърна внимание и на текста „Бащата меси хляб”, писан в Рилския манастир през 2014 г. Едно стихотворение, в което се заявява оттласкването от метафората като фиктивно подобие и се стига до „глада” към първоначалието на сътворителния акт: „Единственият по-голям/ от хляба/ се нарича Бог/ Бащата меси хляба на орлите”.

Третата част на книгата – „Метафори по тялото” – е най-наситена с присъствие, движение и говор. Бих определила стихотворенията като диалогични не защото постройката им го предполага, а поради заявената откритост на лирическия Аз към света и към Другия. Книгите, думите оставят знаци по тялото и се явяват форми на сбъдване, на оцелостяване: другата страна на мидата се оказва измислена, написана, сътворена. Тревожният въпрос, разколебаващ усета за действителност на света в един от знаковите текстове от поезията на 80-те години на ХХ век - „Кой сънува моя живот” на Владимир Левчев, тук се превръща в удивление пред възможността да бъдеш сбъднат като такъв: „Кой сънува нашите стъпки?/ Кой ни сбъдва в София на поетите?”

„Мидите имат две страни” е една добре обмислена и подредена книга. Любопитно е, че на фона на предишните текстове на авторката, в които се усеща висока доза неспокойство, задъханост, бързина, новата стихосбирка изглежда омиротворена и прояснена. Но не заради това, а заради онази все по-осъзната синтетичност на изказа и грижа за неговото изящество „Мидите имат две страни” се превръща в най-хубавата книга на Поли Муканова досега.

Текстът е четен на представянето на стихосбирката "Мидите имат две страни" на 12 февруари 2016 г. в Литературен клуб "Перото", НДК. 

Рецензията е публикувана в Литературен вестник,  год. 25, бр. 11, 16-22 март 2016 г., с. 4-5. 

За „Мидите имат две страни“

доц. д-р Александър Йорданов

Поли Муканова дебютира ярко и запомнящо се в българската поезия. Книгите ѝ „Мигове в кибритена кутийка“ (2009) и „Amor Fati: фрагменти“ (2012) бяха приети радушно от читателската публика, получиха заслужено високи оценки от литературната критика. Много бързо нейните творби бяха забелязани и в чужбина и много от тях са преведени вече на английски, немски, албански, румънски език и дори издадени като отделна книга в Република Македония. 

Поезията ѝ впечатли с интелектуални провокации, с оригинални образи и асоциативни фрагменти. Търсеният афоризъм или провокирането на абсурда е в основата, както на поетическите търсения, така и на фрагментите на Поли Муканова. Поетесата разлива думите по някакъв свой и трудно обясним за впрегнатото в баналността съзнание на съвременния човек. В тези неподредени думи, неуважаващи литературните канони, съзнателно търсената маниерност спори с емоционално изхвърлените в пространството усещания за нещата. Всеки неин текст има свой афористичен, мисловно епатиращ ключ. Споделени и написани са за читатели, които мислят. Не стават за естрада. Не се запяват. Но пък спасяват от безсмислието на ежедневието. Може би защото го разчитат по друг начин, който най-вероятно е истинският.

Новата книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни“ продължава оригиналните търсения на поетесата. Тя отново среща и събира в едно афористична мисъл, преднамереното интелектуално построение с това, което поетическите асоциации изграждат като внушение и послание. Тя отново задава въпроси и провокира парадоксални, но в дълбоката си същност истинни отговори. Критиката вече отбеляза, че още предходната ѝ книга „AMOR FATI“ бе кондензирала бъдещи поетични визии и интелектуални послания. И те вече са факт. 

Тук думите идват свободни, свързват се без правилата на поетическия синтаксис, срещат познато и асоциативно, извличат от живота това, което е всъщност сянката на думите, недоизказаното, невидяното в неговата дълбочина. 

Това е поезия, която ни разказва „за майките, които светят“ и за „временните хора“, превърнали се в „абсолюти“. Човекът, внушава поетесата, стои „над вечния камък“, който надживява нашите дребни страсти и грижи, пред който и животът, и смъртта придобиват друг смисъл. Асоциативно-метафоричната мисъл поражда алюзии с трагедията в Хирошима, с християнската Задушница, но и с живота – „магистрала, която бързо изминаваме“. Творби като „Велестово“ с оригинално внушение за „разпнатите думи“, които „носят паметта, която е събрал поетът в тленни шепи“, разкриват среща с мислеща поезия, надхвърлила естрадното отношение към живота, опитваща се да покаже човека и неговия свят в измеренията на смисъла на съществуването, в измеренията на вечността. И евентуални реминисценции с поезията на големия български поет Атанас Далчев само показват, че имаме среща със съвременен творец, който отлично владее и високата литературна традиция.

10 ноември

Това е фрагмент, писан миналата година, но мисля, че точно днес на 10-ти ноември 2015 г. би имал най-голяма стойност като послание. Емоционален е – като т.нар. преход от диктатура към демокрация, през чиито лабиринти все още минаваме. Така както минава и самият живот. В очакване на Годо. 

Фактът, че мога да публикувам този откъс, би трябвало да е достатъчно основание за радост и доволство от свободата. 

                                                     * * * 

Изведнъж се озовах при онези интелектуалци, които дадоха раменете си на очакваната демокрация след 1989 г. Тогава бяха 30-годишни, а аз дете на 10 години. Днес с тях говоря на един език. Защото всички вече не очакваме чудото да стане. Близки сме. Усещам ги като връстници. Защото толкова път е извървян и толкова не е. Още ми звучат тогавашните химни в главата и пред погледа ми е онзи най-многоброен митинг на Орлов мост, посинял от знамена. Какво показва симптома – 20-те години са стопили поколенческата разлика. Чувствам се от тяхното поколение. Интелектуалка, която очаква промяна. Както те тогава. С тях съм, защото моите връстници не са отдавна в България. Докато аз говоря с техните родители на един език, те някъде по света градят едно друго бъдеще.

                                                                                                                  27 май 2014 г. 

* * *

Романът ме грабна още с първото изречение… в него открих диалектна употреба и оттам доверието в превода рухна.

Романът на Макс Фриш „Ще се нарека Гантенбайн” на североизточен български диалект! Ето и самото изречение: „Присъствалите тогава – последните, разговаряли с него, случайни познати, разправят, че НЕЯ вечер бил както друг път – весел, ненадминат”. Винаги съм се удивлявала на филолози, преводачи, писатели, които някак не могат да направят разлика между локалния си говор и книжовната норма. И затова нямам доверие. Пълен непрофесионализъм. Жалко, че и високата литература не е пощадена. Последното убежище на езика. Моят протест: I don’t speak Bulgarian.

ВОЈНАТА НА ЕЖОВИТЕ

Чудна е улогата на учителот во очите на децата. Штом некои од нив разбраа дека сум објавила книга, ми открија, дека веќе си ја купиле. Им реков оти можам да им дадам автограм, но тие ме загледаа зачудено: “Зошто ни е автограм, кога имаме толку многу ваши потписи во бележниците...” Едвај тогаш ми стана јасно дека дури и да добие Нобелова награда – учителот нема изгледи да стане ѕвезда... тие собираа автограми од актерите кои што играа во сериалите. Цели тетратки со автограми и желби кои ми ги покажуваа меѓу часовите.

Ги придружував во театар за да се фотографираат со актерите по претставите. Мирно им ги дочекував родителите за да си ги приберат малолетните рожби.

Не сум ни помислила, но можеби, автограмите кои што им ги ставав во нивните бележници... исто така имаа некакво значење, некаква биографија, која во тој период од животот си ја испишував со крв и пот.

  

  превел од бугарски: Зоран Јакимоски

                                                                                          

Фрагменти в превод на македонски

/никой не е пророк в собствената си страна/

ПОСЛЕДНИ ФРАГМЕНТИ

Зборовите се претопуваат во снопови од луминисцентна светлина. Само едно вртење и изговореното станува дел од пророштвото, од онаа предопределеност која што ни го изговара животот.

Талентот е гол полжав без непоколебливата корупка на карактерот.

Споменот за Охрид се претвора во разгледница на фонот на динамичниот пејзаж на до болка рутинизираното секојдневие.

Истекувам низ цедилка. Низ решетото на животот.

Вечно да патувам – така се “проколнувам” на туѓоземно скитништво.

Нема случајност во среќавањата, животот ни е прецизна сложувалка која што n# заковува на вечната предодреденост.

И сега како баронот да се влечам за косата, додека другите раце ме скубат.

Да стискам заби – тоа е дел од упорноста. Како кртица на темно.

Додека мрдам – се надевам.

Ајде да видам колку сила сега ми е потребна, за да му оддолеам на инстинк-

тот а се фрлам од високата зграда од спротива.

Мојот живот во една реченица: борба за Универзитет.

Интересно е да прескокнуваш препреки по патот, по кој останатите не наидуваат ни на камче.

Ми недостига тишината, неизговорениот свет, занесот од четивата, молкот во

библиотеката.

Ултиматумот на борбата – со оптегнати тетиви и илјадници поминати стартови. Едно финале недостига.

Оној што ќе го понесе тоа што јас го носам – да си го извикне гласно своето име!

Да не се привикнуваш на апсурдот, туку да го сфатиш како предизвик наспроти “нормата”, која исто така се укажува како нешто спротивно на очекувањето кое што е диктирано од длабоко лични побуди.

превел од бугарски: Зоран Јакимоски

Littera et Lingua, 2013, № 3-4

Мета-фор(м)и за свят

Деница Венкова

Този текст е за книгата на Поли Муканова „Amor fati”, за съдбата на човека, за живота, за смъртта и за търсенето на духовното. Знанията и творческият акт са свързани с живота и промените, които настъпват в индивидуалното пътуване на всеки.

Focus of this article is the second book by Polly Mukanova “Amor fati”. The main topics are life, death and destiny as interpreted by the author.

                                                                 Всеки създава своята съдба,
                                                                 и всеки се създава от нея.

                                                                                         И.С. Тургенев

Със заглавието на втората си книгата „Amor Fati“ (лат. „обичай съдбата”) Поли Муканова изговаря основни категории, в които се мисли светът и се оглежда човешкото битие. Породените от тях въпроси не настояват за отговори. Те остават да висят в безкрайната вечност на предопределеното. Те са над бита и извън орбитите на нашите възприятия. Думите от заглавието оразличават два различни екзистенциални опита (два погледа) към заобикалящия ни свят. Думата „аmor“ (любов) приветства безгрижието и включва в себе си идеята за ведростта на очакването, за надеждата нa настоящето и осъществяването на младостта „тук и сега”. От своя страна, “fati” (съдбa) е арена, която се обитава от мъдреца с неговата горчивина от света и страдание от вече изживяното, от затвора на тленното, на човешките стереотипи, на натрапчивото присъствие на предразсъдъците. Това е опит с времето: с повторимостта на миналото, с изненадата от предопределеното. Заглавието се свързва с две нагласи към света, които комуникират помежду си, които се приравняват, сближават и припознават. Защото е истина, че на младостта не достига опитът на вече известното и познатото, а на мъдреца – жизнеността при утвърждаването на началата в света. Успоредява се смисълът на познато и непознато, на радост и страдание, на начало и край, на черно и бяло и всичко това, смекчено чрез иронията. Това е творчески акт, извеждащ способността на човек да се самоизгражда и надгражда, Съ-Творението като възможност: авторства, съдържащи потенция за постигане на изначална хармония на сътворения свят.

Ангелът на думите от корицата на книгата, който е израз на надчовешкото, в най-голяма степен внася уравновесеност в света на човека. Иначе казано, ницшеанското „аmor fati“ предполага отворени и размити граници за зримо и незримо, за тленно и вечно. Независимо дали се обяснява или как се обяснява, съдбата е онзи опит на човека да се помести в света и да го приеме. Това е способността на човешката слабост да прояви смиреност, но не и примирие пред божията промисъл. „Да обичаш съдбата си“ зазвучава почти заклинателно, пожелателно, но не и заклеймяващо. Чрез това смислово нюансиране самата фраза звучи като афоризъм. Излязла изпод живота, това е крилата мисъл, която трябва да съпровожда съществуването ни и да обосновава неговата светлозарност. Афористичното начало присъства още в предписанието на книгата. То определя живота като неудобство. Животът сам по себе си е пречка. Той е привидност на реалното. Иначе казано, „Amor fati“ може да се разчита едновременно като магически и реалистичен ключ за прочита на цялата книга.

Ярките опозиции са необходими на автора. В ритмичното преповтаряне на смисли и теми се откроява различието. Индивидуална е съдбата на всеки един от нас. Животът се оказва проблясващ миг между точка А (аmor) и точка Б (fati), разбирана като непредсказуем завършек, а в техния промеждутък е поместен целият жизнен цикъл. В структурно отношение отделните части на книгата допълват не само графичното ѝ оформление, но и идеята за вечно съпровождащата ни тленност, за разпада и смъртта. Все пак, в тематично отношение разделите са обединени под общи шапки. Не е случайна например замяната на предисловието с предписание. То е своеобразен преход към цикъла „Астигматизмът на съществуването“ и е част от вече изказаното твърдение за несъстоятелността на живота.

Освен като насока към читателя за прочита на тази книга, предписанието е акт на своеобразно преосмисляне. В него Поли Муканова ще постави отново въпросът за елитарността на фрагмента като жанр, а по-късно, в текстовете, ще разколебае тази теза. Ще придаде реалистичен привкус на вече познатото, за да стигне до истината, че: „Няма нищо ново под слънцето. Само сянката е различна“. Авторката преосмисля традицията в жанра на фрагмента. Той вече се пише от писатели, които чакат непременно края на своя жизнен път, за да посегнат към него. Фрагментът е част от обикновения живот на човека. Една мемоарна поанта на твърде човешкото време. Неслучайно в „Астигматизмът на съществуването“ един от фрагментите е озаглавен „Бит и душевност“.

В по-абстрактен смисъл, предписанието може да се разбира и като необходимо лекарство за преодоляване на първите симптоми към смъртта. Иначе казано, нашият земен живот боледува, съдбата ни е болест, която неминуемо води до летален изход. Животът е принизен до съществуване. Той е привидност и измама:

…Астигматизмът на съществуването ни –
не оптическа,
а житейска измама.

Изкривяването на смисъла за живота поражда неизменната ирония на автора. Тя звучи като неуспешен опит да се надсмее над ограниченията и рамката, над затвора на човека в тленното. Клишетата са само част от застиналата неподвижност на живота. Затова е нужна доза въобразимост и метафора за свят, за истинското изживяване като част от опита на човешкия дух. В епиграфа към предписанието на книгата се цитира Чоран, който споменава огъня без пламък като символно натоварен знак за небитие. На „огън без пламък“ противостои живият такъв.

Още веднъж е поканена темата за традицията и нейното прекрояване. „Астигматизмът на съществуването“ внася идеята за уродливото, изкривеното във възприятията, част от които са рамките на живота. Илюзия и измама са изместили ценности от ранга на Родината. Отчуждението от корените на традицията е назовано като „мащеха“, която е замества липсата и осакатяването. Тук опозициите действат по модела традиция - мода:

дебеловрат потомък на Асеневци
Татуирал стенописи по ръцете си
…
Луди ли са били да живеят тук?!?
Ехото отговаря: „И ти потомък си на лудите…“

Вглеждането в миналото и историята проблематизира смисъла на колективната памет и създава внушение за имагинерността ѝ. Историческите пространства не се побират в устойчиви рамки. Това е мислене за миналото, което е коренът на едно заболяване в човешката общност и което проблематизира идеята за свобода и робство, за граници на принадлежност. Патосът на величието е снижен. Дистанцията между поколенията е ясна, а съпричастие липсва. Осуетена е способността за разбиране:

Приказка за стълбата. Всеки на различно стъпало.

След заявената диагноза за цивилизацията, вторият цикъл с фрагменти „Обитатели на окръжности“ се свива до по-конкретни прояви. Те засягат нарушените човешки функции, които са изместени от клишетата и безсмислието. Човекът е свит до собственото си – ядка, ядро-костилка, то е нещо индивидуално и автентично:

Бюрокрация, декларации, администрации…фрустрации.
Подпис: Аз

                               * * * 

Човешко, твърде човешко е времето. Това ме потиска.
Гранично, пределно, осезаемо.

Твърде човешкото е твърде тежкото и непоносимото. Отново е поставен въпросът за свободата и способността да произведем свободната воля извън живеенето в кръговрат. Затова и смъртта е единственото сигурно в живота. Предопределеността на съдбата отнема смисъла му, за да може смъртта да го оценности наново. Като неизбежен център, към който върви човекът, тя функционира и в смисъла на особена памет, която настоява за внимание към себе си: memento mori. Човекът изцяло вече е осъзнал своята летливост в абсурда на живота. На изначалната обреченост в живота му може да противостои единствено творческият акт. Затова не изречените, а оставени думи – scripta manent, са единствената възможност за оценяване, за плътност в съществуването. Животът – бледо копие на смъртта.

Интересно е да се отбележи, че някои предмети реминисцират към познати реалии от различно естество: ръкохватка, венец, спасение, ахилесова предопределеност, изгубен рай, театъра на абсурда, поле на затлачване, само книжно тяло, решето на живота, обитател на окръжности, компас на съдбата, патерица на съдбата, лавина от основания, стегнат пъзел, неведоми прочити и др. Предметите, които носят времето, преходността и разпада в себе си, настояват за отговори и пораждат въпроси. Особено място намира темата за страданието. Панацея не е намерена, а отчуждението между хората е явно:

Човек за човека е саксия.
Кактусът на отчуждението

Синтезът на смисли в поезията на Поли Муканова продължава. Отдръпването от паметта води до отдалечаване към самите себе си и себеподобните. Митът за Сизиф не е само аналогия за живот, изпълнен със страдания. Бягството е невъзможно и немислимо. То функционира единствено като завръщане към себе си. Страданието и смъртта на Другия е припомняне за собствената тленност. Съдбата снема всички метафори, през които се живее и отново задължава да върне човека в изначална изходна позиция:

Клишето е метафора… Вечната интерпретация на онзи текст с име живот.
Клише съм. Моля, не ме метафоризирайте!

Страданието е част от несъвършения живот. Безплодният Сизифов труд е импликация за невъзможната съпротива към собствената си съдба. Единствената възможност, която остава, е тя да бъде следвана:

Патерицата на съдбата - вървим с всеки неин ход,
следваме я сляпо, куцаме с надпреварата, където няма победители,
а само устремени
Сезиф дали е бил щастлив?

Важна е фигурата на Сизиф, който олицетворява вечния път, неспособността на човек да надмогне съдбата си като остава заключен в собствения си опит и страдание. Нужна е метафора за свят, за да може субектът да почувства истински живота. Това е част от вечно неспокойния човешки дух. Смислите около Сизифовия камък са допълнително сгъстени чрез усещането за студенина. Освен това, върху него е оставила белези ерозията на изтичащото време, а близостта му със земята заключва човешкото съществуването в ниските пространства, но не ги приковава към тях. От друга страна, подвижността на камъка е начин да се отместят границите. Но това никога не се случва, защото, както в кръговрата на митологичното, скоро всичко отново започва отначало. Но от друга страна, устойчивостта и тежестта му откриват възможността за творчество и естетизиране на живота. Защото да моделираш камък, означава да създаваш. Следователно камъкът е обект и знак на божественото и е преклонение пред него. Оживяването му е процес на превръщане на несъзнаваното в съзнавано. Камъкът говори сам за себе си, има свой собствен дух.

Подобни фигури позволяват връзки между различните тематични цикли. А жанрът фрагмент прави възможна тази игра. Така например значеща е и фигурата на голия охлюв:

Талантът е гол охлюв без устойчивата черупка на характера.

Той е философията на древния опит. Безспорно най-литературният тематичен цикъл е последният – „Бели книги за черни дни“. Тук литературата е обект, субект и дори предмет (книгите), а през тях преминава познанието за света. Фрагментите на Поли Муканова стъпват на основата на български фолклорни поговорки, които тя допълва. Основен проблем в този цикъл е свободата на твореца, който чрез написаното слово Scripta manent остава в битието. Смисълът на творческия процес е в улавянето на света, който преминава през твореца и го „излъчва“ по нов начин. Вярата на твореца в самия себе си е неговата окриленост, а постоянното завръщане към стиха е завръщане към Другия. Чувството за общност елиминира усещането за безсмислие и самота:

Литературата е любов и живот.
Литературата - сме ние.

Отново иронията и играта с волята за мощ. Тези основни движещи компоненти разчупват клишетата и пронизват преходността. Единствено написаното остава. Изкуството е затворено между две протовоположни същности – живота и смъртта.

Част от фрагментите са философски и те се разграничават от социалната тематика на други такива. Това е свързано както с идеята за познаване на света, така и с границите на фрагмента. Припознавания и групирания освен на фрагменти са възможни и между отделните цикли. В по-голямата си част фрагментите се четат като стихове и по-малко – като проза. Фрагментите кореспондират и с жанра на пътеписа, в който основен акцент е пътешествието и съпровождащите го топоси – Балканите, Букурещ, Виена, Швейцария. Но приликата е само привидна:

Да не се бъркат попътните бележки с фрагменти… друг е маршрутът на жанра.

Пътуването побира две различни функции в себе си – отдалечаването, но и завръщането. Човекът е производно на вечно изконното пътуване напред, в един безкраен кръговрат:

Началото си почива, защото краят настъпи.

Настъпилият край обаче не е окончателен. Той не издава смъртна присъда на началата. В своята вечност те са аксиома. Спирането е необходимо, за да се поднови механизмът наново. Фрагментът на Поли Муканова е задал своите корени от конкретни авторски присъствия (Атанас Далчев, Константин Павлов и др.) и като че се връща отново при тях:

…Намерено начало на нещо просто като чист въздух, като необятен простор, като изкуство, което те осмисля.

                        * * * 

… Бог пътува винаги incognito.
Неведоми пътища, неведоми прочити.

На финала книгата се „заключва“ в малки дадености като глътката въздух, простор и изкуство. Във високите регистри на словото Поли Муканова поставя изкуството като вечен спътник на съдбите ни, като творческа форма на всеки изминат път.