Разговор за фрагмента с Пламен Антов и Поли Муканова

                                                                    ---- 36 -----

 Клуб „Писмена“ 

Разговор за фрагмента с Пламен Антов

и Поли Муканова

Яница Радева

A conversation about the fragment with Plamen Antov and Poli Mukanova

Yanitsa Radeva

Summary

On October 25 in the Central lobby of the National Library “St. St. Cyril and Methodius” was held a meeting and conversation with Plamen Antov and Poli Mukanova. The topic of the conversation was the fragment as the two au- thors see it according to their new books – “The Fragment, Fragmentary 2020” and “Was Sisyphus Happy”.

Key-words: fragment, Plamen Antov, Poli Mukanova, Pismena Club, Na- tional Library “St. St. Cyril and Methodius”.

В Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се състоя среща разговор с Пламен Антов и Поли Муканова. Темата на разговора беше: фрагментът такъв, какъвто го виждат двамата автори според новите си книги – „Фрагментът, фрагментарно 2020“ и „Сизиф дали е бил щастлив“. За написването на книгите си и двамата са получили подкрепа от Министерството на културата в конкурсната сесия за творчески проекти в областта на литературата и имат един и същ издател – „Ерго“.

Разговорът започна с размисли за избора на корица и на заглавие, тъй като и двете книги, въпреки жанровата си и отчасти тематична близост, са доста различни. Двамата гости на „Писмена“ споделиха кои са важните личности и техните творби, с които влизат в диалог. Философията на Емил Чоран се оказа важна и за двамата автори, а Поли Муканова специално подчерта, че още от ученическите години е била повлияна от фрагментите на Далчев и записките на Константин Павлов. За избора си за заглавието „Сизиф дали е бил щастлив“ тя сподели, че й е помогнала редакторката и изказа благодарност на художничката Жанет Цанова за корицата, споменавайки, че досега е работила за книгите си с най-добрите художници. Тя разказа също и за предходна си книга „Amоdi Fati“.

Пламен Антов постави фокус върху двусъставността на заглавието на своята книга – „Фрагментът, фрагментарно 2020“. Първата част насочва към фрагмента, а втората– къмметодиката,числотоуказвагодината,вкоятосаписанипреобладаваща част от фрагментите. Той раздели и общуването си с любимите си автори и техните творби на академично, което се случва през деня, и на нощно, което напълно се различава от другото. Сподели също за писането си на фрагменти: „При мен фрагментът наистина се ражда като фрагмент“. Той възнамерява да подготви за печат втора книга с фрагменти, която ще има за обект романа. Заглавието, на което

 

БИБЛИОТЕКА 2•2023

Клуб „Писмена“ 37

се е спрял, е „Роман, фрагментарно“.
Издателят Мартин Христов разказа за трудностите да се реализират специфични

книги, каквито са тези с фрагменти, и подчерта, че благодарение на институции като Министерството на културата тяхното издаване е възможно.

След разговора Пламен Антов и Поли Муканова четоха фрагменти от своите най-нови книги и раздадоха автографи на приятели и колеги, които споделиха представянето им. От Националната библиотека те получиха традиционния подарък – книга от издателството на Библиотеката. Този път подбраното заглавие беше мемоарното издание „Без любов животът е една отвратителна безсъдържателност. Непознатият Антон Страшимиров“.

Книги от Пламен Антов и Поли Муканова бяха подредени във витрина до ксерокс центъра на Националната библиотека.

Пламен Антов: „Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти“

– Книгите ви с Поли Муканова са разделени на части, доколкото разбирам при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

– Една книга с фрагменти по принцип предполага максимално свободна струк- тура. Обикновено някакъв относителен порядък в хаоса се постига чрез обособя- ването на тематично-проблемни ядра (дялове, цикли). Така правят включително законодатели на жанра като Ницше и Чоран; може би затова методът е смятан за общоприет и почти безалтернативен. Точно така ми препоръчваше да постъпя и аз един от рецензентите на книгата – проф. Александър Шурбанов. Аз обаче настоявах за другия, дневниково-линейния начин на структуриране (за който вече споменах). Той ми дава едно предимство, на което специално дължа; нещо повече – което е част от концептуалния смисъл на книгата, а именно спонтанността – един източен, дзен принцип, който е базисен за разбирането ми за „философията на жанра“ изобщо (и

38  Клуб „Писмена“

който нееднократно е изтъкван в теоретичните мета-фрагменти вътре в самата кни- га). Тоест не тематично групиране post factum на вече готовия „материал“ „по теми“, а оставане в непрекъснатия „поток на мисълта“ и свободните асоциации. Именно спонтанните свързвания, саморазгръщането на дадена идея/мисъл, скокообразното й отдалечаване от първоначалното място на възникване, или пък точно обратното – все по-голямото й концентриране – това е, което исках да постигна, или по-точно, което самò се постигаше в процеса на писането. Това е същностна част от идеята на целия ми „проект“, а не просто форма (както понякога се разбира формата – като нещо външно спрямо смисъла). – Впрочем, употребявайки думата „проект“, трябва да поясня, че появата на тази книга бе подкрепена от Министерството на културата, за което – иска ли питане! – съм особено задължен (отбелязано е и в самата книга). Тук е мястото да изтъкна и съвсем не рутинната си, а дълбоко лична благодарност и към двамата рецензенти на книгата – проф. Ал. Шурбанов и проф. Георги Каприев, чиято безкористна подкрепа решително спомогна тя да се „реализира“. Но извън тази административна страна на въпроса, тяхното мнение, бележки и препоръки в някои отношения се отразиха благотворно и върху самата книга, което в крайна сметка е по-важно.

...Именно книга, да; защото при цялата спонтанност на възникването си, която се опитах да удържа максимално (с минимални компромиси), това е именно книга – макар и книга от фрагменти. Специално държа на това. Впрочем в края на книгата има нещо като послеслов (Post librum), където споделям тъкмо част от композицион- ните проблеми, които трябваше да разреша, някои компромисни стратегии, които стоят зад спонтанността и частично я разрушават (но само частично). Повече от всяка друга, една книга с фрагменти възниква насрещно-двупосочно, едновременно линейно-хронологическо и ретроспективно, защото при нея музикалният принцип на структуриране е по-валиден отвсякога. Тя е тънко плетиво: успоредно следване и сплитане на множество сюжетни нишки (много повече и от най-мощния роман-епо-пея), или на лайтмотивни теми; тяхното линейно, макар и фрагментарно, насечено разгръщане. И същевременно варирането им, постепенното им отместване, понякога до пълно самоотричане, до прищракване в противоположното, до парадокс (но не нарочно търсен от автора, а именно вследствие на основния принцип на спонтан- ността – като самоизява на самата книга в процеса на своето ставане). – Нещо, което в един „нормален“ текст – статия или есе – е недопустимо.

– Как разбирате, че един текст няма да се превърне в стихотворение или в раз- каз, а би могъл да стане фрагмент?

– Що се отнася до мен, почти не стават такива неща (освен един-два случая, които са специално изтъкнати в книгата). Когато пиша фрагменти, аз пиша само фрагменти – без преминаване от жанр в жанр. Тоест фрагментът при мен не е място, където се утаяват парчета от нестанали други жанрове. Фрагментът си се ражда като фрагмент, а не като част от нестанало стихотворение, разказ, есе или статия. – Посоката в подобна интерференция между жанровете е по-скоро обратна: в една от предишните ми книги с разкази („Граници на забавяне“) има разказ („Пигмалион“), в който става дума за роман от фрагменти, като целият съспенс в този разказ – от

Клуб „Писмена“ 39

собствено писателска, литературоведска гледна точка (какъвто е героят) – е дали въпросният роман, намерен в насипно, фрагментарно състояние, е просто незавършен или напротив – е мислен от автора си като напълно завършен.

– Постмодернизмът даде нов живот на фрагмента чрез колажирането, палимпсестната си нагласа да съчетава различни пластове на културата и езика. Вие изследвате българския постмодернизъм, но искам да попитам доколко това е отразено в поезията ви?

– Разказът, който припомних, е „чист“ образец на подобна постмодерна дискусия отвътре, в рамките и с езика на самата литература. Що се отнася до теоретичните ми занимания с постмодернизма, не бих искал да повтарям тези, които са обстойно раз- гърнати и аргументирани в други, специални изследвания. В отговор на конкретния въпрос ще се задоволя да кажа, че постмодернизмът сам по себе си, постмодерният модус в литературата, предполага широта и формална, езиково-дискурсивна толе- рантност, където всички форми и езици са правомерни. В тази ситуация скандалът по презумпция е невъзможен. Така че защо не и една монография да е под формата на фрагменти, с цялата вътрежанрова многоезичност на фрагмента; особено когато се отнася до самия жанр на фрагмента...

– И двамата с Поли Муканова издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво вашата книга е специфична?

– Благодарностите ми в случая са и за Мартин Христов и издателство „Ерго“, с което отдавна работим в една щастлива, взаимна, надявам се, удовлетвореност. – Но на въпроса. Извън всичко, което казах досега (например за мета-линията в моята книга), различието най-добре би могло да бъде схванато отстрани – имам предвид през погледа на така наречения обективен читател. Това, което бих могъл да добавя за себе си, е, че макар това да е първата ми книга само с фрагменти, пристрастието ми към този жанр е старо – не само като читател, но и като автор. Много отдавна целенасочено работя по въпроса, движейки се, така да се каже, към тази книга. Публикувал съм множество „китки“ с фрагменти, тематично фокусирани, някои – именно върху теорията на фрагмента. (Те са включени, с минимална преработка, в книгата, като композиционни интермедии, прекъсващи линейно течащия основен разказ.) Неколкократно досега съм включвал в свои книги фрагментарни дялове, обикновено смесени с поезия. За пръв път – съвсем частично – в „Сантиментална география“ (2000). В „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2013) и „Поетът е хтонично същество“ (2015) съотношението е фифти-фифти (като във втория случай е прибавен и трети дял/дискурс – фотография). За друга – от друг тип – междужанрова интерференция (фрагмент – роман – разказ) вече споменах: разказът „Пигмалион“. Мога да добавя още една жанрова употреба на фрагмента – пътеписа. При моите пътешествия неизменно във външния джоб на десния ми крачол стои малко тефтерче с химикалка и сегиз-тогиз, връхлети ли ме някоя хрумка, там, на място, в планината, пустинята, джунглата или в лодката по реката, го вадя и драсвам ред-два

40  Клуб „Писмена“

– в проза или в поезия, както дойде. Обикновено в края на съответното пътешествие се е получило някакво цикълче, което после, с минимална дообработка, публикувам в списание или вестник във вид на фрагментарен пътепис. (Никога няма да напиша „истински“, цялостен пътепис, колкото и след всяко връщане отнякъде да ме питат за това.) Имам намерение някога да събера тези фрагментарни пътеписи в отделна книжка, придружени с фотографии като втори, равностоен разказ.

Поли Муканова: Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга

– Заглавието на една книга казва много за самата книга. Заглавието на Пламен Антов е строго, категорично, имаме посочване на година „Фрагментът, фрагментарно 2020“, черно-бялата корица насочва мисълта към подредба. При вас е тъкмо обратното – корицата е игрива, заглавието е с обърнат словоред. Нека поговорим за избора ви на заглавие.

– Заглавието на книгата е всъщност част от един фрагмент, който редакторката Ваня Петкова предложи и имаше ефект, защото улови концепцията й, цялостната фрагментарност, която бе събрана в това заглавие. Ето и едноименния фрагмент: „Патерицата на съдбата – вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в над- преварата, където няма победители, а само устремени. Сизиф дали е бил щастлив?“. Приносът за корицата и цялостното оформление е на художничката Жанет Цанова, която чрез своя талантлив прочит направи книгата разпознаваема и провокира любопитството у читателите.

– А какъв беше изборът ви на корица? Имаше ли някаква идея, която обсъждахте с издателя и художника? Можем дори да разгледаме и снимките ви на кориците в този контекст. Снимката на Пламен Антов е фрагмент, а вашата е решена като

Клуб „Писмена“ 41

– Досега за всичките си книги съм имала щастието да работя с утвърдени художници като Капка Кънева („Мигове в кибритена кутийка“, „Пристан за отшел- ници“), Роман Кисьов („Мидите имат две страни“ и „Amor fati“), американецът Брад Горино („История и теория на четенето“), така че никога предварително не съм пред- ставяла някакви виждания относно корицата и в процеса на работа съм установява- ла, че вървим в една посока с художниците и в крайна сметка техните предложения са удовлетворявали заложеното в моите текстове.

– Книгите на двама ви са разделени на части и доколкото разбирам, при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

– Принципът, който се опитах да наложа и следвам, е тематичен, което е голямо предизвикателство пред този жанр, защото всеки фрагмент е като светулка, която се прокрадва със своята индивидуалност и невинаги е лесно да бъдат обединени в строга тематична подредба. Убедена съм, че при книгата с фрагменти хронологичният принцип на подредба не е подходящ, защото „фрагментът се прицелва във вечността“, отвъд хроноса е битийността на този жанр.

– В новата ви книга срещаме фрагменти от друга ваша книга – „Amоr Fati“. Какво избрахне да включите в новата си книга и защо?

– „Amоr Fati“ се появи през 2012 г. – библиофилско издание в малък тираж. Имаше две представяния във Възрожденското училище в Кюстендил и в Унгарския културен институт в София, две рецензии от доц. д-р Александър Йорданов (в сп. „Библиотека“, бр. 4, 2013, с. 130–134) и доц. д-р Невена Панова (в „Литературен вестник“, No 37, 2012, с. 5). Такъв бе публичният живот на книгата. Някои от фрагментите от „Amоr Fati“ съм включила и в Сизиф, тъй като се впис- ват тематично в концептуалната рамка на книгата, с цялата условност предвид спецификата на жанра.

– Ако сравним вашите книги с фрагменти с други фрагментарни жанрове като максима, размисъл, афоризъм, анекдот, сентенция, какво място могат да намерят сред тях?

– Вероятно имат по нещо общо от всичко изброено, но всъщност нито една от тези жанрови форми не изговаря фрагмента – тази отломка от едно цяло, от една незавършеност, която осмисля и вечния ни човешки стремеж към съвършенство тук на земята.

– Нещо, което намирам за общо при двама ви в темите на фрагментите ви, е отношението към книгата. Имате много фрагменти за книгата, за четенето, за невъзможността да влезеш два пъти в една книга, както е при Пламен Антов, в която пък мисъл прозира Хераклит. Та, кои са книгите и авторите, с които влизате в диалог, към които ви се иска да се завръщате?

– Това е безкраен диалог между различни авторски гласове и литературни

42  Клуб „Писмена“

традиции, от българската литература за мен най-устойчиви останаха – още от учeническа възраст до днес – влиянията на Атанас Далчев и Константин Павлов, разбира се и по отношение на писането в жанра на фрагмента.

– Как разбирате, че един текст, който пишете, няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би станал фрагмент?

– Текстът сам идва, облечен в своята жанрова форма. Например някои от фрагментите са истории, които нося с години и накрая те идват на белия лист така. Опитвала съм обратното – от фрагмент да направя разказ, оказа се излишно. Историята бе разказана с малко думи и носеше същото внушение. Яйцето или кокошката – такава е ситуацията с избора на жанрова форма, има предопределеност отвъд избора на автора.

– Занимавали сте се с приписките, доколко те имат значение за вас като автор на фрагменти.

– Приписките са моя изследователска страст – имам разработен курс със студенти, който водя, а в момента участвам в проект, който е свързан с работата по приписките в най-голямата манастирска библиотека в България. Приписките освен със своята уникалност по начина на възникване и посланието, което носят, ме привличат със своята жанрова краткост. Те са важни в исторически, социален и културен план. И някак имат същата участ като фрагмента – краткост и символика, която времето разбулва в една винаги актуална историчност.

– И двамата издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво вашата книга е специфична?

– „Няма случайност в срещите, животът ни е стегнат пъзел, който ни прико- вава към вечната предопределеност“ (из Сизиф...). При прочита на книгата на Пламен Антов открих множество пресечни точки, споделени вдъхновения от книги и житейски ситуации, а мисля, че и обръщането към философското, към синтеза, без което фрагментът е невъзможен, е събирателна черта и при двете книги. За разликите нека бъдещите читатели ги открият.

– Фрагментът е особен жанр. Има дълбока история. С Пламен Антов размишлявате и върху него и общо взето стигате до общи заключения. Казвате, че не всеки обича да чете фрагменти, но и че фрагментът е най-незастрашени- ят от графоманите жанр, не масов жанр. Пламен Антов нарича успелия творец „оперетна фигура“. Какъв може да бъде успехът на една книга с фрагменти?

– Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга – искреността на автора, предаващ вдъхновено някаква история. А дали е не масов жанр може би времето ще покаже...

Материалът се публикува без оригиналните снимки. 

Източник: сп. Библиотека, № 2, 2023, с. 36 - 42. 

„Пристан за отшелници“ в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

На 12 май беше представена стихосбирката на Поли Муканова „Пристан за отшелници“. Това е петата художествена книга на Поли Муканова. Книгата е илюстрирана от художничката Капка Кънева. Поли Муканова сподели, че тя е работила с тази художничка и за първата си стихосбирка „Мигове в кибритена кутия“. „Пристан за отшелници“ е тринадесета в поредицата „Космодрум“ на издателство фондация „Емили“.

За книгата говори Лора Динкова, а поетът Иван Христов се погрижи за музикалното оформление на вечерта. Той поздрави авторката и гостите с три изпълнения на кавал.

Лора Динкова сравни по „пробивите“ си в детството Поли Муканова с Атанас Далчев и Борис Христов. „В текстовете от сборника „Пристан за отшелници“ човекът се изправя сам срещу съдбата си.“ – каза още Лора Динкова.  Тя откри връзки между авторката и Е. Багряна в някои от текстовете.

Издателката Таня Николова благодари на Поли Муканова за съвместната работа и на пълната зала с публика, което, каза тя, е нетипично за представяния на книги с поезия.

Авторката отговори на въпроси, свързани с композицията на книгата и с избора на текстове в нея. Тя прочете свои стихотворения от книгата си и най-нови фрагменти, свързани с нейно служебно пътуване в чужбина и благодари на колегите си от УниБИТ за присъствието им на представянето. За Националната библиотека Поли Муканова надписа книга с автограф: „На клуб „Писмена“ да запази традициите в институцията литература!“.

За своето гостуване в Клуб „Писмена“ Поли Муканова получи традиционния подарък – книга, издадена от издателството на Националната библиотека. Това беше новоиздадената фототипно книга на Пейо Яворов – „Стихотворение“ (1904). Изданието е реализирано за 145-годишнина от рождението на поета и 145-годишнината на Библиотеката.

автор на текста: д-р Яница Радева, НБКМ

Източник: 

„Пристан за отшелници“ в Националната библиотека, Официален сайт, https://www.nationallibrary.bg/www/2023/05/15/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-%d0%be%d1%82%d1%88%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%b2-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0/ [17.05.2023].

Разговор за фрагмента

Поли Муканова участва с Пламен Антов в разговора за фрагментът такъв, какъвто го виждат двамата според новите си книги – „Фрагментът, фрагментарно 2020“ и „Сизиф дали е бил щастлив“.

Заглавието на една книга казва много за самата книга. Заглавието на Пламен Антов е строго, категорично, имаме посочване на година „Фрагментът, фрагментарно 2020“, черно-бялата корица насочва мисълта към подредба. При теб е тъкмо обратното – корицата е игрива, заглавието е с обърнат словоред. Нека поговорим за избора ти на заглавие.

Заглавието на книгата е всъщност част от един фрагмент, който редакторката Ваня Петкова предложи и имаше ефект, защото улови концепцията ѝ, цялостната фрагментарност, която бе събрана в това заглавие. Ето и едноименния фрагмент: „Патерицата на съдбата – вървим с всеки неин ход, следваме я сляпо, куцаме в надпреварата, където няма победители, а само устремени.

Сизиф дали е бил щастлив?“

Приносът за корицата и цялостното оформление е на художничката Жанет Цанова, която чрез своя талантлив прочит направи книгата разпознаваема и провокира любопитството у читателите.

А какъв беше изборът ти на корица. Имаше ли някаква идея, която обсъждахте с издателя и художника? Можем дори да разгледаме и снимките ви на кориците ви този контекст. Снимката на Пламен Антов е фрагмент, на теб – решена като образ сред кактуси.

Досега за всичките си книги съм имала щастието да работя с утвърдени художници като Капка Кънева („Мигове в кибритена кутийка“, „Пристан за отшелници“), Роман Кисьов („Мидите имат две страни“ и “Amor fati”), американецът Брад Горино („История и теория на четенето“), така че никога предварително не съм представяла някакви виждания относно корицата и в процеса на работа съм установявала, че вървим в една посока с художниците и в крайна сметка техните предложения са удовлетворявали заложеното в моите текстове. 

Книгите на двама ви са разделени на части и доколкото разбирам, при подредбата не е следван хронологичен принцип. Какъв принцип избрахте, какво ви водеше и как се подрежда една книга с фрагменти?

Принципът, който се опитах да наложа и следвам е тематичен, което е голямо предизвикателство пред този жанр, защото всеки фрагмент е като светулка, която се прокрадва със своята индивидуалност и невинаги е лесно да бъдат обединени в строга тематична подредба. Убедена съм, че при книгата с фрагменти хронологичният принцип на подредба не е подходящ, защото „фрагментът се прицелва във вечността“, отвъд хроноса е битийността на този жанр.

В новата ти книга срещаме фрагменти от друга твоя книга – „Amоr Fati“. Какво избра да включиш в новата си книга и защо?

„Amоr Fati“ се появи през 2012 г., библиофилско издание в малък тираж. Имаше две представяния във Възрожденското училище в Кюстендил и в Унгарския културен институт в София, две рецензии от доц. д-р Александър Йорданов (сп. Библиотека, бр. 4, 2013, с. 130–134) и доц. д-р Невена Панова (Литературен вестник, № 37, 2012, с. 5). Такъв бе публичният живот на книгата. Някои от фрагментите от Amor fati съм включила и в Сизиф, тъй като се вписваха тематично в концептуалната рамка на книгата, с цялата условност предвид спецификата на жанра.  

Ако сравним вашите книги с фрагменти с други фрагментарни жанрове като максима, размисъл, афоризъм, анекдот, сентенция, какво място могат да намерят сред тях?

Вероятно имат по нещо общо от всичко изброено, но всъщност нито една от тези жанрови форми не изговаря фрагмента – тази отломка от едно цяло, от една незавършеност, която осмисля и вечния ни човешки стремеж към съвършенство тук на земята.

Нещо, което намирам за общо при двама ви в темите на фрагментите ви, е отношението към книгата. Имате много фрагменти за книгата, за четенето, за невъзможността да влезеш два пъти в една книга, както е при Пламен Антов, в която пък мисъл прозира Хераклит. Та, кои са книгите и авторите, с които влизаш в диалог, към които ти се иска да се завръщаш?

Това е безкраен диалог между различни авторски гласове и литературни традиции, от българската литература за мен най-устойчиви останаха – още от учeническа възраст до днес – влиянията на Атанас Далчев и Константин Павлов, разбира се и по отношение на писането в жанра на фрагмента.

Как разбирате, че един текст, който пишете няма да се превърне в стихотворение или в разказ, а би могъл да стане фрагмент?

Текстът сам идва, облечен в своята жанрова форма. Например някои от фрагментите са истории, които нося с години и накрая те идват на белия лист така. Опитвала съм обратното – от фрагмент да направя разказ, оказа се излишно. Историята бе разказана с малко думи и носеше същото внушение. Яйцето или кокошката – такава е ситуацията с избора на жанрова форма, има предопределеност отвъд избора на автора.

Занимавала си се с приписките, доколко те имат значение за теб като автор на фрагменти.

Приписките са моя изследователска страст – имам разработен курс със студенти, който водя, а в момента участвам в проект, който е свързан с работата по приписките в най-голямата манастирска библиотека в България. Приписките освен със своята уникалност по начина на възникване и посланието, което носят, ме привличат със своята жанрова краткост. Те са важни в исторически, социален и културен план. И някак имат същата участ като фрагмента – краткост и символика, която времето разбулва в една винаги актуална историчност.  

И двамата издавате в една и съща година книгите си с фрагменти. Издавате ги и в едно и също издателство. И двете са подкрепени по проект към Министерството на културата. Все пак това са различни книги. С какво твоята книга е специфична?

„Няма случайност в срещите, животът ни е стегнат пъзел, който ни приковава към вечната предопределеност.“ (из Сизиф...) При прочита на книгата на Пламен Антов открих множество пресечни точки, споделени вдъхновения от книги и житейски ситуации, а мисля, че и обръщането към философското, към синтеза, без което фрагментът е невъзможен, е събирателна черта и при двете книги. За разликите нека бъдещите читатели ги открият.

Фрагментът е особен жанр. Има дълбока история. Вие и двамата с Пламен Антов размишлявате върху него и общо взето стигате до общи заключения. Казваш, че не всеки обича да чете фрагменти, но и че фрагментът е най-незастрашеният от графоманите жанр, немасов жанр. Пламен Антов нарича успелия творец „оперетна фигура“. Какъв може да бъде успехът на една книга с фрагменти?

Успехът на една книга с фрагменти може да бъде като при всяка друга – искреността на автора, предаващ вдъхновено някаква история. А дали е немасов жанр може би времето ще покаже...

 

Разговора води: Яница Радева

Официален сайт на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий",

https://www.nationallibrary.bg/www/2022/11/07/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80-%d1%81-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d1%83%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%b3%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b0/

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично [интервю]

Войната обезличава... тази сриваща оптика, през която виждаме света за съжаление. Това са неизлечими спомени, които изпитваме в нашето настояще. Реално сме свидетели на тази ситуация, която рефлектира върху всички по един или друг начин. Цената на войната е реални човешки животи. Това е разменната монета. Човешкият живот е абсолютно обезценен и това е най-лошото – това е маркерът, независимо коя война от кого и къде се води.

Разговаряме с Поли Муканова за новата ѝ книга „Пристан за отшелници“, която излезе от печат буквално преди няколко дни. Тя е съчетание от стихотворения и фрагменти - кратка проза. Както самата Поли Муканова казва: „Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения.“ И така, в този лабиринт и игра на думи, ние очакваме да намерим себе си. 

"Пристан за отшелници" ни разказва за възможността да се отделим от земното, което толкова много ни "придърпва" чрез своята гравитация. Разговорът с поетесата Поли Муканова е като глътка свеж въздух, защото последната ѝ книга е нов поглед към всекидневните теми и това, което ни заобикаля, претворени чрез невероятен и вълнуващ поглед. Градските образи оживяват пред нас в нова светлина, разказани по приказен начин. Съжителстват поезия и фрагменти, кратка проза, но те са идейно близки. За тази книга се изисква кураж и сила, за да бъде видян, осмислен и претворен по такъв начин светът ни.

Поли Муканова ни показва това чрез своя деликатен и философски прочит, като същевременно ни дава надежда, която ние като читатели можем да уловим на страниците на книгата.

"Пристан за отшелници" е името на новата Ви книга. Моля, разкажете ни за нея, без да издаваме всичко?  

„Пристан за отшелници“ излезе от печатницата преди броени дни. Жанрово е обединена от поезия и кратка проза – фрагменти. Да започнем от корицата – отвън навътре, защото тя е един предварителен прочит. За нея заслуга има Капка Кънева, която е художник и на първата ми книга, излязла през далечната 2009 г. Самото издаване е дело на фондация "Емили" с основател и неин двигател Таня Николова – талантлива поетеса и издател перфекционист. Това бе и причината да се насоча към нея и веднага да намерим общ поглед върху това, което си представяме като резултат от съвместната ни работа. На сайта на фондация "Емили" може да се види каталога и оттам да се добие представа за това важно сцепление между съдържанието и това как да изглежда книгата – тази спойка, която всъщност представя крайния продукт в една изящна форма. Другото, което искам да откроя е, че редактор на книгата е проф. дфн Жоржета Чолакова, която е бохемист, преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, също и поетеса. Тя написа и рецензия, която е включена в самото издание. Доц. Кристиян Енчев направи критически прочит за фрагментите с философски привкус. Той е от Института по философия и социология към БАН и е поет. Неговият текст също може да се открие в стихосбирката.

Тя съдържа стихотворения и фрагменти. По какъв начин се съчетават едновременно поезия и кратка проза?

Новата ми книга събира тези два жанра, които всъщност не са толкова далечни и взаимоизключващи се. Някои от стихотворенията са разказани истории, а фрагментите са застинали стихотворения. Има симбиоза. Разбира се, читателят е този, който тепърва ще разкрие това сцепление.

Какво усещане според Вас дава поезията на читателя и какво му носи прозата? 

Най-важно е посланието и добрата история, искреността на автора, която читателят безапелационно разпознава. При поезията естествено акцентът пада върху емоционалността, палитрата от чувства, събуждане на възприятията, мигът е всичко в този жанр, уловимостта на стихии, бушуващи в душата. При прозата имаме бавно потапяне в сюжета, ставаме част от един голям наратив, един свят, който с бавни трепетни стъпки припознаваме като своя територия.

Да поговорим и за Софийските символи, които са претворени чрез своеобразна поетика на града – пр. стихотворението за "Женския пазар", за "Ротондата", за купола. Това още едно ниво прочит ли е или друг начин на осмислянето им?

Импулсът, който ме вдъхнови да се вгледам в своя роден град, е участието във фестивала „Софийските метафори“. Знаем, че човек най-малко се оглежда в мястото, което пребивава. Открива го едва, когато пътува. Тогава неговите сетива се отварят и за да обърна внимание върху столицата, причината бе един международен форум, в който участвах миналата есен. Неговото име е „Софийските метафори“, който даде име на едноименния цикъл в книгата. Там ни бе поставена задача да опишем собствените си впечатления от разходката, която е натоварена с много символика. Това ме инспирира, даде ми подтик и насока да предам това, което винаги съм усещала, но може би съм чакала нещо външно, за да му обърна внимание. Той осмисля една градска поетика.

Разкажете ни за пътя, който изминахте и който претворихте за нейното написване? 

Има 7 години от появата на предишната ми книга с поезия „Мидите имат две страни“ през 2015 г. Тя спечели конкурса „Помощ за книгата“ на Министерство на културата. Стихотворенията в „Пристан за отшелници“ са от последните 7 години... в случая това са и първите 7 години на тази книга, ако мога така метафорично да се изразя. Интересно е, че фрагментите също са като стиховете, тъй като са тематично разделени – с житейски привкус, с по-всекидневна тематика и има отделен цикъл, който е в памет на философа доц. Христо Стоев. Той е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и е талантлив автор на фрагменти, издадени през 2015 г. от издателство Ерго. Той щеше да бъде и редактор на „Сизиф дали е бил щастлив?“, но за съжаление почина. Има фрагменти, които съм посветила на него. Книгата е натоварена с паметови следи, защото е важно темите, идеите, хората да се обвързват по някакъв начин, защото всички ние сме вдъхновени от дадени текстове и личности. Нищо не започва само и единствено от нас. Това е моята житейска философия – необходимо е да се правят връзки в литературата, да се създават мостове, защото всички вървим по един голям път и е важно да имаме диалог, както и комуникация в този по-съвременен контекст.

Има вид закачка чрез препоръките за четенето на фрагментите – могат да бъдат четени непоследователно, както и „вечер, преди лягане, да се чете по един”. Това по-скоро намигане към читателя ли е?

Да, това е своеобразно намигане, но мога да кажа, че се появи доста естествено, тъй като предишната ми книга „Сизиф дали е бил щастлив?“, която излезе в началото на тази година – там различни читатели ми бяха споделили, че всяка вечер четат по един фрагмент преди лягане. Това ми даде основание. Има и ирония при писането на тези предписания, защото четенето е индивидуален акт. Всеки решава кога и как да чете.   

Всеки един от нас извървява своя път, за да достигне до нещо, за да се развие, за да заслужи успеха. Кога се превръщаме в отшелници и кога е важно да имаме пристан? 

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично. Както съм написала литературата е пристан за отшелници – това е моята житейска котва, която ми помага да запазя равновесието във всекидневния хаос, във вселенския поток, в който всеки от нас е само частица, космическа прашинка.

Кога "отшелник" се превръща в неразбираемо, в изолирано понятие?

Отшелникът понякога е необходимост, чрез която всеки от нас търси такъв пристан. Необходимо ни е такъв вид отшелничество, защото това е доста здравословно от гледна точка на житейската динамика, в която сме потопени. Хубаво е всеки да има пристан, за да може да намери и открие себе си, за своите цели, основания и в крайна сметка, за да бъде полезен на другите, защото ние сме част от социума. Живеем в общество и имаме зависимост един от друг. Всеки един от нас е отшелник в един или друг смисъл, в един или друг момент от своя житейски хоризонт. Това е с положителен знак.   

Какво за Вас е важно читателите да усетят, да уловят, да запомнят за себе си от Вашата книга? 

Да намерят в моите думи своите светове, да изградят вътрешни мостове – това е и смисълът на литературата – да свързва, приобщава чрез посланията. И в крайна сметка да създава един по-добър и поносим свят, в който човешкото трябва да е смислова категория. Войната обезличава... тази сриваща оптика, през която виждаме света за съжаление. В предишната книга „Сизиф дали е бил щастлив?“ има един фрагмент за баба ми. Тя ми повтаряше: „Няма по-страшно нещо от войната“, а тя самата беше преживяла Втората световна война в София. Това са неизлечими спомени, които и ние изпитваме в нашето настояще. Реално сме свидетели на тази ситуация и рефлектира върху всички нас по един или друг начин. Цената на войната е реални човешки животи. Това е разменната монета. Човешкият живот е абсолютно обезценен и това е най-лошото – това е маркерът на войната, независимо коя война от кого и къде се води.   

Освен с поезия, в нея има и философия - деликатен поглед към света ти. Защо ни е нужна и философията, да не забравяме за нея? 

Имам един фрагмент от „Сизиф дали е бил щастлив?“ Там се казва: Философията не е за всеки. Но пък всичко е философия. Светът е устроен така и ние трябва да настроим своя поглед в тази деликатна тъкан – по този начин по-добре ще разбираме себе си и своето място в света. Надявам се моята книга „Пристан за отшелници“ ще напомни, че не трябва да забравяме за това.

Само на читателите на ФрогНюз предлагаме няколко произведения от новата книга на Поли Муканова

Нос

            Влюбвам се в носове – чипи, строги, с лека гърбица. Носът всъщност кодира нещо уникално в анатомичното възприемане на лицето. Носът е сянката, профилът, белегът, чрез който разбирам много. Не „по очите ще го познаеш“, а „носът му говори“. Това не е празнословие. Има смисъл в носа. Неслучайно императорите са изсичани на монети не анфас, а в профил.

ТЕРОРЪТ НА ПИСАНЕТО

    Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има. Писането е единственото възможно авторство на Бог.

СОФИЙСКАТА РОТОНДА

бетон

монолитна стража

караул

охраняващ

една

запалена

свещ

                                Ротонда

                                            София

ЖЕНСКИЯТ ПАЗАР 

толкова нежност 

на грубия паваж 

Какво купуват жените? 

различни истории 

1 кг щастие 

добре 

претеглено 

2 литра самота 

2-3 щипки 

бързи разговори 

В тълпата намират 

някогашните 

продадени 

женски сърца 

Времето е 

мълчаливият им 

господар. 

* * * 

Светците 

озаряват 

купола 

на вечната 

надежда 

че 

Другият 

съм аз 

Д-р Поли Муканова е поетеса и преподавател. Родена е в София. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Магистър е по творческо писане. Дисертацията ѝ е на тема: "Четенето и читателите в българското общество (1878–1944): Институцията библиотека". Академичните ѝ интереси са в областите –  история на книгата и четенето, културна и социална история, теория на литературата. Тя преподава Книгознание, История и теория на четенето, Библиофилство, Традиционни библиотечни услуги, Библиотеки, култура, история, Академично писане, Социални мрежи за библиотекари (магистри), Дигитализация на приписки (магистри). Муканова има пет издадени книги с поезия и прозаични фрагменти. Това са: „Мигове в кибритена кутийка” (2009), „Amor fati” (2012), „Мидите имат две страни” (2015), „Сизиф дали е бил щастлив?” (2022). Най-новата ѝ книга е "Пристан за отшелници". Нейни произведения са публикувани в „Литературен вестник”, „Словото днес”, Книжевно житие (Скопие), LiterNet, e-Lit, Public Republic, в сборника „Facecontrol“ (2005), в алманаха „Ах, Мария“ (2009), както и в антологията „Kenga e Detit“ (2010) на албански език и др.

Интервю на Ирина Тодорова с поетесата Поли Муканова 

Всеки намира своя пристан, своето уединено място – буквално и метафорично. // ФрогНюз, Интервю на Ирина Тодорова, https://frognews.bg/inteviu/poli-mukanova-pred-frog-vseki-namira-svoia-pristan-svoeto-uedineno-miasto--bukvalno-metaforichno.html [29.11.2022]

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г.

Интервю на Умберто Еко пред Дарик радио, четвъртък, 12 януари 2012 г. 
Във връзка с излизането на българския пазар на последната му книга „Пражкото гробище”, известният писател Умберто Еко дава интервю за Дарик радио, в което между другото прави неприятни констатации относно родната действителност:
– Г-н Еко, след доста дълго забавяне на българския пазар ще излезе Вашата последна книга „Пражкото гробище”, която предизвика доста разгорещени реакции в редица западни държави. Защо се забави толкова издаването й в България?
– На този въпрос би трябвало да отговорят българските издатели, но аз лично не се учудвам. Наблюдавам вашата страна отдавна и знам, че тука нещата се случват или с голяма доза закъснение, или изобщо не се случват.
– Какво имате предвид, като казвате, че ни наблюдавате?
– Интересни сте ми. Виждате ли, навсякъде около вас ври и кипи, светът се променя. Свидетели сме на революции и протести, като започнем от арабския свят, минем през Щатите, Европа и стигнем до Русия. Хората се обединяват в опит да задават въпроси, да търсят отговори и да предизвикват промени. България е една от малкото страни, в които някак си тези неща остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично. По скоро някак си по задължение, а не с истински хъс и емоция.
Не градя впечатленията си само от последните години, но и от времето, когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят. И тогава във вашата държава промяната премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка. Вие бяхте и си оставате прецедент, властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.
Обществото ви прилича на подритван от тълпата човек, оказал се не по своя воля в центъра на протест, опитващ се да си пробие път през множеството, но вместо това понесен от него. Този човек не знае
накъде го водят, не знае какво се случва, не желае да участва в този протест, но не знае как да излезе от тълпата. Единствената му цел е да се отскубне и да намери сигурно място, откъдето да може да наблюдава ставащото, но не и да участва.
Ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея. Независимо какво, къде, как и защо се случва, това сякаш не оказва особено влияние върху България. Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил.
– Не сте ли прекалено черноглед? Не мислите ли, че България всъщност е в ролята на мъдреца, наблюдаващ от висотата на своето познание случващото се в света, осъзнал, че всичко е суета на суетите? – За съжаление не. Според мен България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията
и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени. Нима е възможно в 21 век, в пределите на Европа, изграждането на пътища и метро да бъде считано като огромно постижение, откриването на пречиствателни станции, обновяването и ремонтирането на различни сгради да бъде значимо събитие? Та това са нормални функции на държавата. Какво значимо достижение е това да асфалтираш път, докато другите строят космодруми, изследват космоса, създават иновации и развиват модерни технологии? Можеш ли да се хвалиш, че по улицата няма дупки, докато по тротоарите не можеш да вървиш? Че строиш църкви, а закриваш болници? Че прокарваш пътища, докато се обезлюдяват градове и села?
Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости, огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.
– Нима наистина смятате, че обществото ни е неспособно да излъчи хора, които да променят това апокалиптично бъдеще, което описахте?
– От това, което виждам, не бих могъл да ви обнадеждя. Обществото и не само вашето се дели на три части:
Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето. Тези, които са се втренчили в миналото, се гордеят с постиженията на предците си, но са неспособни да им подражават, именно защото живеят с миналото и не осъзнават реално протичащите промени около тях. Те дърпат страната назад, искат да върнат това, което е било, но нещата се променят и това, което е вършило работа вчера, днес я спъва. Ако вашият княз Борис бе като тях, то надали щяхте да имате азбука и собствена писменост.
Тези, които живеят в настоящето, те се интересуват само от себе си, ден за ден, всеки ден. Едни заради бедност – душевна и материална, други заради алчност! Едните са обзети от страх, стрес и апатия, а другите
от корист, завист и жажда за плътски удоволствия! Те смятат, че парите са основното средство, което ще реши проблемите им, ще им даде сигурност и стабилност. Те са жертва на промените и вярват, че с пари могат да си осигурят един остров на спокойствието, където спокойно и блажено да изживеят дните си, без да се налага самите те да се променят. Те живеят в безвремие, в едно безкрайно тягостно настояще, вкопчили се в днешния ден, страхуващи се от утрешния. От тях не можеш да очакваш нищо, те не могат да се борят, защото не знаят за какво.
Тези, които живеят с мисълта за бъдещето, те са хората, които движат света. Те осмислят това, което е било и това което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие. Те са откривателите, мислителите и идеолозите на обществото. Те са строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма. Те са тези, които търсят смисъла на живота.
За съжаление, при вас тези, които гледат към бъдещето, са подложени на убийствен натиск да бъдат претопени в останалите две групи. На тях не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си. Тези хора обаче, не приемат и никога не са приемали с примирение наложените им ограничения, и не
са се поддавали на натиска на апатичната маса. Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност. България не е това място – там тези които мислят за бъдещето емигрират! А тези, които останат, биват смазани.
Пагубното за България е, че нейните управници са само люде, принадлежащи на първите две групи. Те дават за пример миналото, без да имат поглед върху бъдещето. Те следват чужди указания, чужди напътствия и служат на чужди интереси, в името на собствената си настояща моментна облага. Те са празни, кухи, безидейни. Те сочат грешките на миналото, за да оправдаят настоящето, докато се страхуват от бъдещето. Това е вашият елит.
– Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория?
– Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни. 

Нови фрагменти 2022 - втора част

* * * 

Впечатлението на читателя отвъд текста и прочетеното. Как всъщност се раждат историите, щрихите отминал живот, които палитрата на писателя оживява.
Жълтият чадър на гардероба, очакващ следващото лято, е герой, влизащ в кадъра, във въображаемата емоция на литературата.

* * * 

Личното – реалната очебийна картина няма статут на неприкосновена зона.

Това е глината на писателите, която смесват с непремерена доза въображение.

* * * 

Всичко може да се популяризира, дори „елитарното изкуство“. Когато някой го определя така, предварително поставя стена и знак за недостъпна зона пред мнозинството.

Маркерът „елитарно изкуство“ се предпоставя по две причини:
1. изискване на автора за ограничена публика;
2. безсилие на автора, което да изкупи вината за „неразбираемостта“ на културния артефакт.

* * * 

Езикът е двуглава ламя. Крайбрежното заведение с надпис „Южен полъх“ при миража от светлинни отблясъци на плажа туристическият поглед разчита като „Южен плъх“.

Една илюзия, която остава.

* * * 

Добрият съвет винаги идва не толкова от мъдрия, колкото от благородния човек.

* * * 

Мълчанието е злато, действието – платина.

* * * 

След написаното дори само от Ницше, няма какво да оспорим. Така е. Волята за власт на всички нива ни просмуква – до фибра. Тя е бодър съзаклятник, който чертае всеки ход, програмира всяка тленност на тази алчна земя.

Затворен комплекс

Величествен изглед към морето – с рамката на погледа, най-скъпата гледка на целия полуостров.

Жълтите шезлонги около басейна – две маргаритки, скромно подкрепящи се една до друга под жаркото слънце. Разбудени от пръските вода, хвърлени от затлъстелите тела на обитателите на затворения комплекс, комплексът на заключените сърца.

Басейнът като микросвят. Миниатюрните камъчета – изящна мозайка от синева.
Плуването в горещото пладне е монотонен акт от плиткото до мястото за възрастни, където водата стига до брадичката.

Достолепна дама се съревновава със себе си и с невидимата публика – гости на съседката, обсъждащи оживено на цветната маса с коктейли истории за отминали пътувания.
От балконите любопитни погледи стрелкат случващото се – животът в затвореното сърце на комплекса. Съревнованието продължава. Възрастна двойка също
се отправя с хавлии на рамо към басейна. Доскоро провокирал интереса единствено на малкото момиче
с пояс, плацикащо се доволно в единия край на синята кутийка, на синьото око, отразяващо небето.
Жестът на плувците е белег за притежание, за влизане
в платената и обща площ, която имат. И никога не е достатъчно да покажат каква част от затворената синева притежават. Като спасителен пояс или пояс на удавник, за който мигът е по-ценен от притежанието.

Август, 2022 г.

Първа публикация: 

Литературен вестник, год. 31, бр. 33, 28.09–04.10.2022, стр. 16. 

Водещ на броя: доц. д-р Ани Бурова

Ето линк към броевете: 

https://litvestnik.com/%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/