На пръв поглед всичко изглежда доста тривиално – в европейската столица София се открива втора линия на метрото и то с 30 години закъснение. И в този контекст всякакви поводи за радост са смешни и жалки, дори е по-добре да замълчим и сведем глава пред света.
Но всяко подобно разсъждение би трябвало да бъде пречупено през призмата на българския случай. Следователно трябва да припомним следното: още от Възраждането сме в позицията на наваксващи “придвижването” си спрямо социалните и икономически условия на “другата Европа”. И самото метро доказва това – пазеният тунел от преди 30 години красноречиво навява на мисълта, че дори и днес с лека ръка можеше “това, на което се радваме” да не се случи и потъне в програмата на нечие управление. И затова приветствам тържествата и цялата еуфория по повод откриването, защото и без това, с основание сме набедени като най-корупционната държава в Европейския съюз. А в този случай показваме, че парите не са отишли нeзнайно къде, а са част от една сериозна инфраструктура, която всъщност е лицето на всяка една столица. Винаги можем да говорим за кичозност, за превърналото се в градски фолклор прословуто от Живково време “рязане на ленти”, но в случая цялото това усърдие на показността е добър пиар пред европейските комисари и върши работа. За да видят в Брюксел, че сме цивилизовано общество, чиито управляващи в крайна сметка правят нещо и за народа си. За електората.
Разбира се, нещата са многопластови. Метрото е просто сегмент от цялата канава. И с него само един от проблемите, е добре решен. В една държава няма само метро – има важни структури, без които не можем да говорим за просперитета на обществото – образование, здравеопазване и т.н. За ниските и невъзможни доходи – по-добре да замълча. Защото точно тук се скъсва нишката и оттам ти идва направо да зарежеш метрото и да ходиш да миеш чинии в Лондон, но да живееш като нормално, а не на ръба на оцеляването същество.
Метрото пътува към нас още от режима на комунизма. Тогавашните “Строителни войски” са прокопали тунел, имената на работниците стояли доскоро там. След това същия този втори светъл лъч стига до нас едва 20 години след т. нар. преход към демократично общество. Същинската диалектика на историята показва, че няма еднозначна истина и не всичко се пише с мастилото на победителя. Мястото на тунела, прокопан по Живково време, свързва станцията на НДК и “Европейски съюз” (първоначално “Св. Наум”). Тоест свързани са две истории – тунелът на комунизма, направен с безплатния труд на войниците и сегашното доизграждане с пари на европейските фондове. Два режима си стискат ръцете за общата кауза. Разбира се, това е абсолютно съвпадение. Но в подреждането на пъзела се оказва, че няма нищо случайно.
* * *
Няма как да избегна използването на емоционалния момент във възприемането на заобикалящото, на важните места, от където тръгваме, за да разкажем историите си. Нашата памет. Такова намерение стои и зад тази история.
Вчера за първи път видях толкова усмихнати лица, нещо, което до момента бях виждала само в “другата Европа”. И за момент настина се почувствах попаднала някъде другаде. Остава пожеланието това да не свършва с появата на повърхността.
С ръка върху измъченото българско сърце трябва да признаем сбъдването на дълго отлаганото и очаквано удобство. Например за живеещите в един от най-старите квартали в София – “Надежда” (кръстен на най-малката сестра на цар Борис III – княгина Надежда), който години наред мина през хиляди логистични перипетии и беше откъснат от града. Сега с роднините ми от “Лозенец” сме разделени на 15 минути, а доскоро беше немислимо в рамките на 3 часа да стигнем едни до други. Ще кажа нещо силно, но нека вземем емоционалното и изтръскаме политическия пласт от тази метафора – падна една стена. Сега “източна” Надежда вече се намира на доволно разстояние от “западния” Лозенец. Вече мога да се виждам с роднини и приятели. Но зад цялата радост прозира една дълбока трагичност.
Вчера отново в метрото, докато пътувах с щастливите лица на сънародниците си, като заучен рефрен изникваше мисълта – през какво ли не е минал нашият народ и колко малко е нужно да му се даде, за да се чувства съизмерим с европейците – не по култура и традиции, а по стандарт на живот. Бързо се свиква на хубавото, а с лошото мъчно се живее. Но за съжаление, второто като че ли е неизкоренимо и единствено. Точно това трябва да се промени. Метрото е един светъл лъч. А цялото слънце кога ще ни огрее?
За съжаление, хрониката на събитията показва друга тенденция: все повече се увеличават емигранските потоци и затова трябва да се побърза с тунела до летището. Защото обърне ли се колата – терминали много. Българската държава отдавна има нужда от спасение, а мисията на спасяващите падна върху плещите на нас – останалите тук, които все още наивно пазим в сърцата си “всичко българско и родно ”, и с труда и цялото търпение и надежда на своя кратък живот копаем всекидневно тунела на своето оцеляване в България.
София, 1 септември 2012
