неделя, 20 декември 2009 г.

Review_02

Мигове в кибритена кутийка. Гравитации на имената

„Луни без небе“ - без атмосфери и гравитации; множество луни, обречени да бъдат отделени; овкусени с конкретика, „покрити със сусам луни”... „Извадени от пещта/ на безвремието”, те носят тежестта на своя край: „последни луни”.
„Мигове в кибритена кутийка” – дебютната стихосбирка на Поли Муканова1 – е книга за заключения в началото край, за събраните като фрагменти, като късове от чужди и свои сюжети проекции на пътя. Това е книга за екзистенциалната тегота и постмодернистичната игра с несполучилите оттласквания към другостта, към множеството средоточия в света. „Мигове в кибритена кутийка” събира и типологизира „трептенията” на началото откъм разнообразието на пожеланите отпътувания и въобразените дестинации.
Стихосбирката на Поли Муканова е единна в замисъла си, разделена е на пет части, които са сами по себе си във висока степен хомогенни и последователни спрямо сюжета на книгата.
В част първа – „Луни без небе” – стихотворенията тръгват от детството („1юни”) и спомнят многократно смъртта – без биографична поредност, но с точки на вътрешнотекстови фактически, метафорични и на междутекстови сцепления, както при многофункционалната препратка към стиха на Гео Милев в стихотворението:
преди да се роди
слънчогледите паднаха
август
години по-късно
продава семки
отброява люспите
плюе върху годините
и поглежда към смъртта
Финалът тегне като предстоящ. Алюзиите се засрещат, за да създадат представата за отложеното време на края, в което е бил изоставен лирическият герой; очакването на смъртта е отменило всички други лични сюжети. Отломъците: „семки”, „люспите”, „речникът по унгарски” – станал ненужен („Мигове в кибритена кутийка”), „захарта в кафето” („Носталгия по отлитащите самолети”, част 4), историите – „кратки като фасове” („Четат между редовете…”2) биват интегрирани в целостта на текста (в диалектиката на началото и края) или изолирани – те, щекотливите, костеливи думи и стихове, които фрагментаризират произведението и бележат местата на неговата непропускливост. А цитатът, парафразата са входовете към творбата, през формата на които лирическият аз гради представата за себе си в перспективата на своето разподобяване. Такава е функцията на познатото от поезията на Георги Рупчев начало в тристишието:
уморена от чудото
почудата
чуждата
Не в линейната последователност или в литературните контексти, а във вертикалния ред е опитът са се овладее лирическата творба – в припознаванията между самите стихове, в общите места на корена и звукописа. Всяка дума е троп – метафора – „трептене” около своя референт. Тя е отпътуване, отдалечаване, усамотяване…
Стихът приема образа на вектор: с яснотата на своето начало той трябва да очертава пътища и да проектира края им. „Отправна точка” – следващата част на „Мигове в кибритена кутийка” – започва с оптимизма на първия текст: „Началото е отправна точка на създаващия се/ хоризонт” и стига до скептицизма на „Пътуване към”: „Тъпчем своите отправни точки/ до крайност/ до зачатъка на траектория,/ до смислеността/ на извървения път”. Сартр, Хегел, Кант – новите за книгата лирически герои – са имената на началата, на избора, на пътя като рефлексия, като обръщане към опорната точка, която вече не би могла да бъде същата: „…изплъзване и цел/ вечно завръщане към/ центъра на липсата…” Началото и краят се срещат и разминават в точката на невъзможната дефинитивност (тук ще си спомним за „Единадесет опита за определение” на Георги Господинов): светът трябва, но не може да бъде закрепен нито в простия израз, нито в сложната теоретична конструкция. Всяко изричане е отместване, думата е самата проекция на пътя. Условна е отправната и крайна точка на всеки стих. Едно от леснопостижимите в книгата определения е схванатото като движение стихотворение:
кой търси perpetuum mobile
и вечните неща
като всеки човек е стихо-
творение.
(„Кой търси поезия в любовта…”)
Отделеният жанрово и визуално в книгата поетичен текст „Пиесата” („в три центричности” – „тя”, „той”, „той/тя”) е нов разказ за опита с дефинирането. Бидейки драматургично произведение, жанрът на пиесата имплицира срещата и конфликта; тя означава самото предизвикване на другостта. Със заглавието си текстът на Поли Муканова тематично извежда напрежението в неговата абстрактна форма и именува с местоимения агентите му „той” и „тя”. Тъкмо между абстракцията и конкретиката обаче се разполага дефиницията; тя осигурява овладяването, ограничаването на конкретното чрез застопоряването му в известни понятия и реалии. Сложни планове и комбинации кроят един другиму двамата герои – по правилата на своите игри той се опитва да дефинира нея, тя се опитва да дефинира него. Той: „дефиниция 1: анализ – откриване на съставките/ и начин на комбиниране на даден комплекс”; „дефиниция 2: синтез – откриване на/ комплекс, състоящ се от дадени съставки,/ съчетани по даден начин” (…) „Е5 kh6 ta5 oc6 khc6 dxc6 oxc6”. Тя: „Играе дама всеки ден (…) Има ли някакъв механизъм, който да отмени/ сводимостта на ходовете?/ Да разполови квадратите?/ Да отложи затвореността?/ Решение: Да се умножи по стените на/ квадратите/ и намери лицето си.”. Героите геометрически разграфяват и оразмеряват пространството, отделят мястото за другия, но той се изплъзва, остава само проекция, защото обикаля в други орбити, играе роля в чужда пиеса (текстът напомня нееднократно за прозата на Чавдар Мутафов). Всяко изключение започва само да създава правило, те се умножават, навързват се в система, усложняват се до абсурдност, отдалечават срещата до безкрайност – тя е изцяло хипотетична, а „Пиесата” може да бъде четена като силно иронична: „пресичат се единствено/ в безкрайното на успоредното засрещане/ в n-тата проекция на паралела/ в екваториалното завъртане/ за части от секундата”. Когато срещата не може да се случи, остава само другият да бъде последван в жестовете и думите на неговото отдалечаване. В „Епилогос” тя (като една друга героиня – Татяна Ларина) „прочита същите книги от неговия рафт и/ потъва в образа…”; той „намира записките в същата библиотека/ където всеки образ има тъждество.” Той и тя не могат да бъдат приближени, но тъждеството на образа стабилизира отстоянието между тях, за да сложи край на драмата. Постмодернистичният излаз от състоянието на дефицит в комуникацията между Аза и другия е в жеста на повторението. Той остава като стратегия в последните две части на книгата - „Отвъд алеята на тавана” и „Postantique”.
Фрагментарни са стиховете в „Мигове в кибритена кутийка”, тишината предхожда и следхожда всяко тяхно изричане: „закотвени в мълчание” („Повеят на вятъра…”). Фрагментите изговарят своята мимолетност; те не построяват цели истории, а чрез тяхната невъзможност бележат откъслечността на човешкото присъствие в света: „в какво сме достоверни/ ние скрепените в мълчание и глътки/ в перото/ в живота/ един е почеркът/ окото се озърта/ само нищото е всеобхватно”. Непрозрачните, случайни изрази се явяват останките, спасени от тишината и удържани в реалността. „Реалността е винаги недостиг” („Части на речта...”). Другият бива избавен с описване, с изрисуване на неговия образ, извършвано със съзнанието за непрекъснато му отместване и недостижимост:
наслагвам контурите
всеки ден
час по час
(„Портрет от първи прочит: диптих”)
Но да рисуваш образа на другия означава да рисуваш образа на самия себе си като изплъзващ се от ръцете на онзи, който е понечил теб да нарисува:
Реципрочни сме само в своето движение,
в своето извайване.
Ръцете кой ще ми вземе?
(„Homo Faber”)
С всеки жест на извайване Азът изземва властта над началото: „Пиша като баща си./ Аз съм неговия сподавен, / хаотичен почерк”. Началото, което носи паметта за своята повторимост, нулира тягостта на края. Отложеният край от първите стихотворения на „Мигове в кибритена кутийка” е вече изпреварен от началото в последните произведения в книгата.
Това не е истина.
Това не е имитация.
Това не е сън.
Това не е това. (…)
(„По Рене Магрит”)
Това е стихосбирка, която улавя антигравитационните полета на думите, за да ги удържи във формата на парадокса, за да очертава силуета на непонятното „отвъд”, в който да събира образа си човекът. „Мигове в кибритена кутийка” е мислена книга. Въпреки че стихотворенията са писани през различни години, в тях са се задействали нови гравитационни сили, които удържат техния сюжет в единство и отключват междутекстовите прочити, които да ги включат в контекста на съвременната българска поезия.
1 Под същото заглавие „Мигови во кибритна кутиjа” (Охрид, 2009) и с известни промени в съдържанието книгата дебютира половин година по-рано в Македония.
2 Това стихотворение може да се чете в диалог с „Камък” на Яница Радева и със стихосбирката „Парцел № 17” на Камелия Спасова.

Надежда Стоянова, докторант към катедра "Българска литература" в СУ„Св. Климент Охридски“


11 декември 2009, Littera et Lingua.

© 2004-2009 by Littera et Lingua. Licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 Unported License.
ISSN 1312-6172

Няма коментари: