Винаги да има план Б. Друга история, по която да тръгне читателят. Маршрутите са като дърво с клони в посоките на света, докъдето стига погледът и отвъд хоризонта.
Клотилда тръгна от една гара да търси своята история. Оплете се в сюжети като кълбо прежда... стъпва на лентата за бързо разминаване по летищата... никога не оставаше в една история... тя бе авторът и търсещият приключения читател.
Ако пътник в зимна нощ...
Наскоро по време на полет бе взела една тънка книга с афористична проза. Някои изречения си бе подчертала, всичките свързани с темите за пътуването и четенето:
* * *
Вечно да пътувам – така се „проклинам“ на чуждоземно скиталчество.
* * *
Пътищата са неведоми. Води ме!
* * *
„Знаци край пътя“ на Иво Андрич ме намери на Орлов мост, стърчаща от един кашон.
* * *
Да не се бъркат попътните бележки с фрагменти... друг е маршрутът на жанра.
* * *
Проливен дъжд и приятно четене. Библиотеката като Ноев ковчег, прибрал клетите читатели. Знанието ще изплува – като слънце ще изгрее след дъжда.
* * *
Кражбата на крадени книги е престъпление на втора степен. Независимо че всичко това има благотворен ефект за читателя „спасител“.
* * *
Писането... е единственото възможно авторство на Бог.
Четенето какво е? Снемането на авторитета.
Читателят кой е? Разкритият Бог.
Ако пътник в зимна нощ...
Клотилда разряза с ножче за книги страниците на набързо купения обемен том на гарата... отдавна не бе правила това, забравила бе електронния си четец, таблета, само старият ѝ телефон показваше часа с големи цифри.
Пътуваше за село близо до столицата при приятели. Не се бе качвала на влака от години, може би десетилетие... потъна в едно друго време, романтиката на бавното и носталгично взиране в отминаващите гледки през прозореца. В купето бе с господин, който едва кимаше на нейните запитвания, жена с обемисти разноцветни торби... за къде пътуваха? Влакът спираше на всички малки гари – толкова селца, които чуваше за първи път.
Отиваше на гости в Кондофрей... представяше си, че ще пристигне в омаята на Южна Франция, там, където никой не я познаваше... Свикваше с пътниците – мълчаливият господин и госпожата с обемистите торби, дали да не започне разговор... каква тема да избере? Или да извади книгата, която купи набързо от гарата, изложена редом с кръстословиците и отдавна забравени вестникарски заглавия. Като че ли предпочиташе да съзерцава сменящите се пейзажи и да изучава малките потайни гари и пътниците, накацали на перона и след това оставящи го пуст с началника, стопанинът на гарата, даващ сигналите за пристигания, закъснения, ориентиращ забравилите за номера на коловоза.
Клотилда поглъщаше жадно всяка минута от своето пътуване, сякаш бе в друго време... отдавна искаше да забави оборотите и нямаше намерен отговор как това да стане. Бе в отпуска заради бърнаут в маркетинговата компания, в която работеше вече няколко години. Това не ѝ помогна за възстановяването, по-скоро даде възможност да се отдаде на други изостанали задачи.
И изведнъж тази неочаквана покана от нейните приятели да им гостува през уикенда на село в уютната им къща и приятен двор с шарен хамак, в дъното на който имаше голямо барбекю, донесено с презокеанска пратка от благодарен приятел, с кладенец, който не използваха, декориращ приятните алеи с подредени камъчета, парника с чери домати и чушки, добре отглеждани от грижовната стопанка... различните кътчета, които обособяваха предпочитанията за прекарване на времето – сенчестия хамак за следобедна дрямка, бавно олюляващ небето и прокрадващото се слънце сред клоните на двете дървета, на които бе провесена памучната люлка.
Ниската маса на верандата с различни столове, на която кафето се редуваше с цветни коктейли. Край нея обикновено обсъждаха жадно новините на бързия свят, от който бяха избягали на това закътано място. Като убежище, подслон и единствена възможност за наслада на звездите вечер. По-ясно видими от приложението, което назоваваше галактиките и съзвездията.
След излизането от тунела се сепна... припомни си как преди години, в студентските небрежни времена, бе изкушена от историите на Кундера, Непосилната лекота на битието с онази корица с преплитащи се кибритени клечки, очертаващи спиралата, кръговрата, в който сме затлачени – ясно и отчетливо бе закотвена в паметта ѝ... като символ на отминалото време, от което е останала отдавна изстинала жарава, едни въглени, с които пишеше своите въображаеми истории. Паметта не винаги възстановяваше услужливо хубавите спомени, връщаше натрапчиво един сън – как пълзи в тесен тунел, въздухът едва достига и сякаш всеки момент ще изчезне бледата светлина за изход...
Влакът излезе от тунела. Слънцето огря купето и шареният спектър на светлината я разведри като дъга след дъжд.
Отдавна не бе препрочитала Кундера след онези студентски години. Все още пазеше неговите книги, които купуваше страстно веднага след появата им. Всъщност едва сега разбираше Бавно, един от романите му. Като всяко сполучливо повествование, изпреварило времето си и носещо смисли за разчитане на други времена, когато и самият автор вече не е реален свидетел на този бърз свят. Като едва догаряща клечка нахлуваше споменът ѝ за тези далечни времена. Без забързания ход на технологиите, когато проверяваше своя имейл в университетската библиотека и разучаваше как се прикачва файл... преди повече от двайсет години. Тогава бавността на романа се разчиташе по друг начин, като далечна метафора, която никога няма да стане част от нейния свят. А всъщност точно тогава такъв е бил светът ѝ.
В нестихващия кипеж на всекидневието дори бе забравила за този чешки автор, натурализиран французин. Бе потънал в забрава. Имаше и такъв негов роман за забравата, Книга за смеха и забравата. Какви точни метафори и диагноза на времето, на сегашното привидно неуловимо, никога недостигащо време, ежедневно угасващи светулки, вечери, които поглъщат тъмните мисли и недостигащо утро с пропуснат изгрев, кафе като единствена утеха за начало и врязване в неизвестното – в хаоса на градската джунгла с опасности и изненади. Наскоро неин приятел с канадски докторат по физика бе споделил как му е омръзнало на маса да бъде подканян да обяснява Големия взрив, тъй като ако всъщност успеел да направи това, би получил Нобелова награда. Това, което сподели звучеше доста оптимистично по отношение на вселенската подредба, когато привидно всичко зависи от нас. Опитите показвали, че всяка система всъщност се движи от хаоса, той я подрежда, уравновесява. При мисълта за тази споделена и доказана теория от нейния приятел физик, Клотилда пое дълбоко въздух и сякаш оптимизмът се възвърна. Значи този бърнаут всъщност е закономерно следствие и накрая всичко ще се намести в космически и хармоничен ред.
Не бе забелязала, че влакът стоеше на тухлената гара повече от обичайния минутен престой. Ето я бавността, само трябва да се огледаме, за да я видим... Сетивата са потиснати от срокове и вероятно от измамните дигитални светове, в които живееше повече, отколкото в онзи другия сякаш изхвърлен и изтласкан в невъзвратимото свят. Започваше да намира обясненията.
Явно така трябваше да продължава да живее. Не искаше да напуска маркетинговата агенция. Дори при евентуална поява на втори бърнаут. Неслучайно работодателите бяха предвидили отпуска в такъв случай. Беше странно, но напълно удовлетворяващо нуждите на съвремието, на дигиталния роботизиран работник, в какъвто се бе превърнала.
Може би намери ключа за вратата, която водеше към забравения двор с непокътнати сенки, които сменя само движението на слънцето. Дървената маса с олющена бяла боя и съседите дошли да споделят спрялото време, близката гора, от която единствено полъхът на вятъра създаваше илюзия за забързаност... мислите ѝ прескачаха. Отдавна не бе сменяла картините в съзнанието си.
Офисът бе като крепост, нейното затворено небе, нейните сутрини и бързо отминаващи следобеди.
Ето как една непринудена покана за гостуване на село даде отговори на дълго неразрешими казуси, в които сякаш всяка фибра от съществото ѝ потъваше и нямаше спасителен пояс, и нямаше пристан.
Припомни си как бавността всъщност бе свързана със забравата. Ето къде бе дълго търсеният ключ.
Във влака нямаше интернет, опита с мобилните данни да потърси части от романа... как ли биха звучали откъси от него в тези времена. Би бил добър експеримент.
Не бе забелязала как в купето се бяха настанили момче и момиче, явно се бяха качили на гарата по време на дългия престой и нейните поглъщащи размисли. Бе втренчена в полуотворения прозорец, който нито се затваряше, нито отваряше докрая. Гледките бяха пресечени от металната рамка на влаковия прозорец. Долната част от стъклото бе замъглена от сажди и захабеното стъкло даваше своя поглед върху външния свят. Не го допускаше.
Новите обитатели на купето бяха притихнали, сгушени един в друг – това я насочи към ново потъване в размисли. Сепна се. Намери откъс от романа, за бавните начала и забравени любови.
Копира си в бележка на телефона следния откъс:
Същестува тайна връзка между бавността и паметта, между бързината и забравата. Да вземем един съвсем банален пример: човек върви по улицата. Внезапно той пожелава да си спомни нещо, но споменът му убягва. В този момент той машинално забавя крачка. Напротив, ако се опитва да забрави някой току-що преживян мъчителен инцидент, той неволно ще се забърза, сякаш за да се отдалечи от това, което е все още твърде близко до него във времето.
В житейската математика този опит приема формата на две прости равенства: степента на забавеност е пряко пропорционална на силата на паметта; степента на ускореност е правопропорционална на силата на забравата.
Какви скачени съдове, помисли си Клотилда. И ето къде се пропукваме значи. Бърнуат на ненужното ускорение, на липсата на памет и обезличаваща забрава. Още необяснимо е какво всъщност следва, технологичното е неуловимо и скоковете му сякаш са неуправляеми. Човешкото е скъсало своята памет... своята човешка памет. Препълнена и отдавна изтрита.
Вратата на купето се отвори рязко и погледът ѝ бе привлечен от кондуктора, който с монотонен глас търсеше пътници с непроверени билети.
Още колко гари оставаха до нейното село, го попита. С любезен жест даде знак, че има време и отново ще намине да я извести, като наближат гарата.
Разговорите в купето не потръгваха. Всичко се въртеше около прозореца, който явно с години стоеше отворен по средата, имената на малките и непознати гари, които Клотилда с трепет разучаваше. Нови бързи пристани, на които никога нямаше да слезе, малки села, в които кракът ѝ нямаше да стъпи. Поддържаше здравословно любопитство.
Замисли се колко терапевтично е да пътуваш с влак и как почти никой не си дава сметка за това.
Няма го стреса от застиналото и едва проходимо придвижване с кола в града, автобусите с връхлитащи в личното пространство пътници, чието ежедневие преминава със забавения график на задръстванията и едва стигащия въздух в препълнения обществен транспорт. Един затворен хоризонт от сутрешното задъхано пътуване до вечерното влачене сред светлините от мъждукащи фарове. Градските светулки, прибиращи се вкъщи, наподобяващи дълга броеница, която бавно се изнизва зад завоя на пътя.
Пътуваше цяла вечност, но това ѝ харесваше. Дори не искаше нейната гара да наближи скоро. Намираше се на няколко километра от селото и приятелят ѝ щеше да я вземе с кола от малката гара.
Когато достигнеш своята крайна дестинация, пътуването свършва, финал на нахлулите истории, на забравените начала и помъдрели анализи.
Успокоението нахлу в душата ѝ – имаше още няколко гари, а тези престои всъщност удължаваха пътуването на странстващите мисли, на примирението, на приетия нов притихнал и бавен свят. Един свят, отдавна изчезнал в пикселите на дигиталното мултитаскинг съществуване. С диагнозата на 21 век, бърнаут. Ускорение на ента степен, в което душата ѝ бавно умираше, неразбрана и самотна сред тълпа от хора в бързо сменящи се кадри на забавен каданс.
Липсата на интернет в купето, ѝ напомни, че бе купила книга от гарата, ново издание на романа на някакъв италианец, бе го чувала. Пишел в различни жанрове, интересен. Новата придобивка се подаваше от чантата ѝ. Видя името на автора – Итало Калвино, и каква приятна изненада. Издателството бе същото, което години наред издаваше творбите на Кундера. Няма нищо случайно.
Имаше усещането, че и новият автор ще ѝ допадне. Ще я отведе на неочаквани гари... о, ето и заглавието, полугласно смутолеви Клотилда.... Ако пътник в зимна нощ...
Нетърпеливо разгърна книгата – преди последователния прочит, винаги обичаше да отвори на произволна страница и да намери „своя“ пасаж. С изненада прочете: „Но как се определя моментът, когато започва една история? Всичко винаги е започнало по-рано, първият ред на първата страница на всеки роман отпраща към нещо, което се е случило извън книгата“.
Ето как нейната история бе вече започнала и Калвино бе отгатнал. Провокирана от откритието си, потърси втори произволен откъс: „Така съм свикнал да не чета, че не чета дори онова, което ми попада пред очите. Не е лесно, още от деца ни учат да четем и после цял живот робуваме на написаното, което ни поставят пред очите. Отначало и аз трябваше да положа известни усилия, за да се науча да не чета, но сега го правя абсолютно несъзнателно. Тайната е да не се мъчиш да не гледаш написаните думи: напротив, трябва да ги гледаш втренчено, докато изчезнат“.
Клотилда се замисли иронично, хм, Калвино предлага една теория на не-четенето...
Усмихна се и погледна през замъгления прозорец. Гара Кондофрей. Влакът изсвистя. Кондукторът ѝ подвикна, че е време да слиза. А точно бе намерила своя роман.
В омаята на двора, когато нейните домакини бяха заспали, Клотилда поглъщаше жадно романа. Роман изтъкан от начала, в който авторът е и читател и обратно. Като в живота – не знаем кога играем... Небето бе ясно и звездите открояваха траекториите на галактики и съзвездия, които после любопитно щеше да проследи с приложението си. Да отгатне техните имена. Пристъпваше в новия свят на Калвино... все още пътуваше. Чувстваше се като пътник в зимна нощ... Ами ако...
ПОЛИ МУКАНОВА
Публикуван за първи път в: Литературен вестник, год. 32, бр. 41, 6-12.12.2023, с. 13-14.
В няколко поредни броя ЛВ публикува материали от „Литературни срещи“, вдъхновени от романа „Ако пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино. Текстовете на Яна Букова, Валентин Калинов, Поли Муканова, Мартин Касабов, Екатерина Григорова и Тодор П. Тодоров са написани специално за „Литературни срещи есен 2023: 100 години Итало Калвино“, които се проведоха в Casa Libri на 15 октомври – датата, на която е роден италианският писател. Есенното издание на „Литературни срещи“ е организирано от фондация „Прочети София“ в партньорство с кино-литературния фестивал „Синелибри“ и със съдействието на Италианския културен институт в София.
